Чел съм я с едни очи някога. Очи на удивено дете, мечтаещо за приключения и на тяло, и на дух. Съпреживявал съм я, оказала ми е дълбоко въздействие, по-дълбоко, отколкото дори съм осъзнавал.
Чел съм я по-късно с малко по-различни очи. С повечко житейски опит, макар и не толкова голям, колкото на значително по-младия от мен герой на книгата.
Връщал съм се към нея. Спомнял съм си определени пасажи. Потъвали са в мъгла, пускали са паяжина и са се преплитали с други подобни на други автори. Все големи имена, но такива, на които личи какво въздействие е оказала точно тази книга.
Наскоро я прочетох за трети път. Със съвсем различни очи. Не по-умен от някога, нито кой знае колко по-опитен и като читател, и като писател. Но значително по-обременен.
И в това състояние смятам, че тази книга е не препоръчителна, тя е задължителна за всеки пишещ днес.
Няма по-важна от нея. Дори и да прозвучи кощунствено, ще напиша най-смело и отговорно какво си мисля най-искрено: За пишещия това е по-важна книга и от Библията. Както за един майстор на лодки е по-важно едно ръководство за правене на лодки. Защото това са практически уроци. Защото са толкова искрени и предадени с такава чистота - като изповед, под формата на автобиография, че всичко казано има своята висока стойност.
Защо е толкова важна днес? Казах, че съм обременен. От какво? Ще си кажа: омръзна ми, а и не мога да се боря с лъжите, които заради своето лекомислие са лесни за асимилация и привидно звучат идеалистично. Обикновено са изписани от хора с болни амбиции за доминиране на всяка цена, хора с прекомерни претенции във всичко, което се ползва с обществено внимание - включително и с прекомерни претенции в литературата. Обикновено не са написали нищо свястно или е твърде малко като покритие за самочувствието им. Прочели са стотина, петдесетина, че дори и по-малко книги, но се държат като утвърдени експерти. Това са хората, които съсипаха климата в литературните сайтове, които направиха от най-обикновени олигофрени, играещи си на троли и хейтъри, неформални лидери в не една среда.
Най-опасното е не това, че заблудиха млади автори с височайшите си съвети или направо прегазиха други, не толкова млади - най-опасното е, че запазиха за „верующите" масови измами, които пак ще повторя - понеже са твърде лекомислени, са и лесни за възприемане, симпатични са и поради това, че привидно звучат идеалистично.
Това, разбира се, са клишета, които са безумни, но явно не са толкова безопасни, че да не продължават да дават своите плодове. Достатъчно е да се прочете тази книга, за да се разсеят много измами за писането и творчеството.
Става въпрос за „Безкраен празник" на Ърнест Хемингуей. Разказва се за живота на младия Хемингуей в Париж. Това са и най-важните му уроци и житейски изпити за писател. Много фино, с по няколко реда между впечатленията от други автори, е описал и маниерите си и своето творческо верую. Което явно е дало резултати, за да израсне от едно почти на никого непознато момче легендата Хемингуей, пред която се прекланят толкова високи, че за повечето от нас те сами са легенда.
А тези житейски уроци никак, никак не потвърждават съветите на самозванците във виртуалната литературна и блогърска реалност.
Ще спомена няколко от най-натрапчивите и най-досадните клишета за писане в мрежата и как смята и действа Хемингуей по въпроса:
Клише от мрежата 1: Писането не е професия. Който пише всеки ден, е графоман.
В „Безкраен празник" макар и кратко, с по няколко реда, Хемингуей е описал ежедневието си. Вечер е спирал да пише в момента, в който все още е имал какво да каже, за да продължи на следващия ден. През няколко страници се споменава: „времето за писане", а също „времето за работа", като в „писане" и „работа" влага едно и също значение.
Умниците твърдят, че писането не е професия, но дано си имат професия, към която да имат и малко по-различно ценностно отношение. Защото професията си е добре вършена перманентно работа.
Клише от мрежата 2: Не може някой да хвали това, което на мен не ми харесва. Щом не ми харесва, понеже аз съм най-умният, значи е пошло. Всеки трябва да обръща внимание на моето мнение - да, и да ми обръща внимание заради моето мнение.
От „Безкраен празник": „Никога не спорехме, защото аз не си отварях устата за неща, които не харесвам. Смятах, че ако човек харесва това, което приятелите му пишат или рисуват, той е като ония хора, които обичат семействата си и не е красиво да ги упрекваш за това."
Клише от мрежата 3: Не сядай да пишеш само защото ти се пише. Така не се пише истинска литература. Трябва да си наясно какво искаш да кажеш.
От „Безкраен празник": „Разказът се пишеше сам и с мъка го догонвах... След това отново започнах да пиша, потънах в разказа и той ме погълна. Сега той не се пишеше сам, пишех го аз, не вдигах очи, не знаех колко е часът..."
Познато състояние - ще ми се да сложа иконка за усмивка, но това още не е навлязло в българския правопис. Понякога ми липсва този знак.
Клише от мрежата 4: Ако откривам в едно четиво видими слабости, значи то не струва, каквито и други достойнства да има.
От „Безкраен празник": „Все си мисля за Достоевски - казах аз. - Как може да пише толкова лошо, толкова невероятно лошо и така силно да те грабва?"
Клише от мрежата 5: Ако не струва като човек, не може да е истински автор.
Винаги съм чувствал известно раздвоение, когато Хемингуей описва „приятелството си" със Скот Фицджералд. Никога не бих постъпил като Хемингуей. Когато човек, уважаван човек, а и човек, когото имам причини да уважавам, разкрие толкова слабости пред мен като пред приятел, като пред Бог, аз да злоупотребя и да ги разкрия в своя книга, но... Крушката изглежда си има опашка, за която не знам... Има и друго: ако Хемингуей не беше толкова подробен или беше малко по-въздържан в описанието на слабостите на Фицджералд, нямаше и да напише най-хубавите думи за него. Какво имам предвид? Става ясно, че мнението на Хемингуей за човека Фицджералд е от ниско, по-ниско, но когато разлиства ръкописа на „Великия Гетсби", всички човешки впечатления, описани в най-малко тридесет-четиридесет страници, за известно време избледняват, превръщат се в маловажни и отстъпват в едно близко до преклонение възхищение. При този контраст най-ярко изпъква дарбата, талантът на иначе остро критикувания, че и осмиван, Фицджералд:
„Когато я привърших, разбрах, че както и да се държи Скот, каквото и да върши, трябва да му помагам доколкото мога и да му бъда добър приятел. Той имаше мнозина добри приятели, повече от всеки друг от моите познати. Но и аз се включих в тяхното число, без да си задавам въпроси дали мога да му бъда полезен или не. Щом като бе могъл да напише такава хубава книга като „Великият Гетсби", сигурен бях, че би могъл да напише и по-хубава."
Нарочно сложих част от цитата в курсив.
Заблуда от мрежата: „Щом може да пише толкова хубаво, значи може да пише и по-хубаво... Трябва да го критикуваме, да му открием слабости, даже да го накараме да скрие това, че да видим по-хубавото му някога. Не сме му врагове, искаме просто да е съвършен."
Ценности, ценности, ценности.
Прочетена от 897