Гайтани вежди, снага топола

Защо българските автори не пробиват навън?!

Иван Богданов

Поредица: "Когато гръм удари"

Писал съм няколко пъти по тази тема, но ме раздразни интервюто на Христо Блажев, в което обяснява, че ако романът на Петър Делчев е издаден под чуждестранен псевдоним, щял да разбие световните класации.

Реалността обаче е друга. Истината е, че в България и писатели, и издатели са тотални аматьори. И това начело с нашето издателство, защото съм си достатъчно критичен, за да знам какво трябва да се направи и какво реално правим. Причините са много, но основната е следната – прекалено малък пазар, прекалено малко обороти и липса на възможности за развитието на професионалисти в областта: автори, редактори, илюстратори, издатели.

 

Кои са основните грешки, които се правят?

 

Първо – митът за чуждестранното име. Този мит си има историята от началото на частното книгоиздаване през 90-те, когато в България български автори не вървяха и затова издателите ги пускаха под псевдоним. Само имената написали множество книги-игри са достатъчни.

Нещата обаче не стоят точно така. Америка (една от бленуваните дестинации) е огромна многонационална страна и в нея има автори с различни имена и успеха на автора не се свързва само с това. Един от последните, пробили навън, Мирослав Пенков, не си е сменял името с по-американски звучащ псевдоним, но това не му попречи да стане известен на Запад и дори един Салман Ружди да го подбере за престижен американски сборник и да го хвали навсякъде. За сметка на това доста българи, издаващи под американски псевдоними, са го докарали до никъде – все пак се иска и талант.

 

Второ – грешна дестинация. В съзнанието на повечето автори пробивът е НА ЗАПАД – сиреч на англоезичния пазар. Не се отчитат много неща – че на този пазар се пробива най-трудно (едва 6% от книгите не са писани от англоезични автори), че американците не могат да разберат нашата душевност и начин на мислене и най-вече, че това отдавна не е най-големият пазар. Но то е като Холивуд – всички си мислим, че са единствените снимащи филми, нищо че индийския Боливуд ги бие с пъти.

Правилната дестинация на българските автори е към пазари, които могат да разберат за какво пишем – основно руския и испаноезичния. Това са огромни пазари /дори в САЩ се говори повече на испански, отколкото на английски/, но най-вече начинът на мислене на тези народи е близък до нашия. Затова в България много се харесва Маркес, защото неговия магически реализъм е много близък до народните ни приказки.

 

Трето – липса на теми. По-голямата част от авторите прочитат десетина американски книжки и се мъчат да пишат със същите клишета, без да си дават сметка, че още няколко милиона правят това. Като пример ще посоча, че през 2006-та „Човешката библиотека“ начело с Калин Ненов успя да пробута няколко разказа в едно американско списание и това, което те избраха бяха точно специфичните български тематики (най-вече фантастика писана върху нашия фолклор), а не стандартните клишета. Другото залитане е да се пишат съвсем дребнотемия – как парите не стигат, как нямаме ток, как бедни деца ровят по кофите… Колкото и да се имаме на ръба на национална катастрофа, мизерията в останалите страни, дори и в самите Щати, е доста по-голяма и това не интересува никого. Рядко, ужасно рядко в българската литература се раждат романи с такъв огромен размах на действието както  „Кастинг за месия“. Докато го четях си мислех, че за този роман България е прекалено малка.

И докато всичко това са глобални проблеми, които могат да се преодолеят с упорита работа, то стигаме до дребните, чисто български неща, които ни мъчат най-много.

 

Те са две – липса на визия и липса на професионализъм.

 

Липсата на визия е на всички нива – като се почне от автора и като се стигне до издателствата. За последните години имаме две книги, които си заслужават – „Възвишение“ на Милен Русков и „Кастинг за месия“ на Петър Делчев. И двете книги ги няма в електронен вариант. Айде, за Жанет 45 е-книги е равно на Читанка, но Сиела имат един от най-големите сайтове за е-книги (даже два, ако се брои и Вивабукс, който се поддържа от тях). Въпреки всичко, книгата, поне на техния сайт, я няма в електронен вариант.

 

Най-лесният начин да се чуе за нашите книги навън е българската Диаспора – т.е нашите емигранти. За последните 20 години близо 2 милиона души работят навън. Те са готови посланици и рекламни агенти. И начините книгите ни да стигнат до тях не са DHL и останалите куриери, а Amazon, Google Books и подобни.

Да не говорим за рекламно представяне на книги и автори в Интернет. Толкова ли Министерството на културата не намери няколко хиляди лева, за да се изгради един сайт, в който добрите ни автори да бъдат представени с резюмета (на английски и други езици) на своите книги. Ако аз съм западен издател и искам да потърся български автори как точно да направя това, четейки вестник "24 часа"?

 

Ужасно малко автори имат свои лични сайтове (не блогове, където да бълват графоманщините си, а представителни сайтове). За Wikipedia, Twitter и други подобни да не говорим. Фейсбук се използва основно за котенца и чатове, а не за реклама. Но авторите са си автори. Колко издателства имат такива страници и сайтове?!

 

Тук опираме до втория основен проблем – липсата на професионализъм.

Тя е на всички нива. Почвайки се от авторите, които пишат между основната си дейност, но смятат, че всичко написано, без всякаква редакция, е готово за издаване.

Минавайки се през редакторите – в България практически нямаме професионални редактори. В повечето случаи това са писатели, които са на принципа – щом мога да пиша, мога и да редактирам. А всъщност нещата са много сложни, съставянето на една книга е нещо много над писането – изисква обширен поглед, визия за подреждане на текстовете, така че да бъдат единно цяло, насочване (шлифоване на езика на книгата), за да звучи на езика на потребителската група, която би чела книгата и прочие професионални неща. Но за много, ужасно много хора, редактиране почти съвпада с коригиране на правописа. Така се стига до ситуации, в които човек, който не е писал нищо друго освен разкази дълги две педи да се опитва да редактира роман, който е много над представите, които има за литература.

 

И стигаме до основния проблем, който ни пречи да се чуе за нашите книги навън – липсата на преводачи. Проблемът е много сериозен, нищо че филологиите масово бълват кадри. По-голямата част от завършилите тези филологии пишат български текст с английски думи (примерно). Няма я постройката на изречението, няма я постройката на текста, изобщо няма го самото мислене, което има другоезичния читател. И това е част от по-глобалния проблем – разбитите международни връзки. Не ми се иска да захващам творческите съюзи, на които това им е част от работата. На умряло куче нож не се вади. Но същността на превода е следната – преводачът трябва да познава много добре собствения си език. Затова превод се прави на две нива – първо български преводач прави така наречения „подстрочник“ (русизъм) – т.е груб превод на текста на съответния език. И този „подстрочник“  се подхваща от преводач, който превежда на матерния си език и оправя текста така, че той да не стои грапав за чуждестранния читател. Тук терминът е английски – native speaker. Това е единствения начин за превод от екзотични езици като българския. Четейки спомените на Любомир Левчев разбирам, че някога е имало такава система. Сега я няма.

 

Мога да продължавам много по темата, но ще дъвчем едно и също – за да пробие автор на който и да е пазар (като за начало на нашия, защото първия въпрос, който питат чуждестранните издатели е: „Този автор в какви тиражи се продава във вашата страна?”) се изисква усилена работа от много хора.

Писането може да е дело на самотници, но книгоиздаването е групов процес на много хора с различни професии.

Прочетена от 1793

Биография
Казвам се Иван Богданов и съм председател на Фондация „Буквите“.Това са думите, с които най-често се представям, когато има нужда, тъй като хората са ме научили отдавна. Повече като издател, по-малко като автор…А всъщност имам осем издадени книги.Пиша от как се помня… Най-вече домашни и курсови работи Като ученик напълних една тетрадка стихове, най-вече жалване по съученички, които не ми обръщаха внимание. Нищо не ставаше за четене, естествено, но пък придобих опит. Някъде по-късно започнах да пиша сериозно. От оня период останаха няколко добри стихотворения.През 1999 г. направихме Словото, заедно с още един приятел. А през 2001-а основах Буквите. Противно на легендата, че не са искали да ме публикуват никъде, сайта беше създаден, за да даде място и възможности на новите автори да публикуват произведения и да общуват с други като тях. Но за Буквите се знае много.През 2005-а сглобих една книжцица – едва 40 страници – „Парченца болка“. Бях много капризен какво да влезе в нея, защото си знаех, че не мога да пиша.Добре де, не е вярно, някои от стиховете в нея още обикалят из нета.През 2008-а реших, че няма да пиша повече поезия и издадох втората си стихосбирка – „Непосилна любов“.Мислех да започна да пиша проза, но повече писах статии и колонки насочени към младите автори как се издават книги.През 2014 най-сетне оформих всички написани статии в книгата „Пътят на книгата“ – едно добро помагало по думите на много автори за това как можем да напишем, издадем и продадем книга. Но с графоманията само се започвало и за една премиера в родния ми Шумен през 2015 издадох една сборна книга с най-доброто от поезията ми – „Самотен път“.С това излагациите не престанаха. През 2016 най-сетне издадох дълго чакания от всички роман – „Самотата спи на възглавницата ми“. Интересното за тоя роман е, че първо го продадох „на зелено“, а чак след това го написах.През 2018 г издадох и втория си роман "Самотата (не) спи на възглавницата ми"Надявам се да бъда от полза на всички с богатия опит, който имам като издател и донякъде като автор.  
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Азбука на Любовта
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси