Обичам да си представям съзнанието, като пространство и форми. Опитвам се да опиша това на героите си: като гори, крепости, затвори, самотни плажове, градини със странни цветя. Тук изобщо не съм оригинален и първият пример за подобно образно представяне на вътрешния ни цвят, при това в случая, който ще спомена, става въпрос и за описание на интелектуална техника, е в една от любимите ми книги: "Ханибал".
Томас Харис описва разсъдъка на главния си герой като огромен замък с много крила, пищни зали и безброй кулоари. Възприемал съм по сходен начин ума на всяка интелектуално и душевно богата натура. Себе си обикновено възприемам като гост, понякога канен, понякога не, понякога нахлул като призрак, понякога чакан като любим, в десетки различни такива дворове. И както се полага на гост, узнавам само онова, което стопанинът може и иска да ми покаже; и дори когато е безкрайно искрен и аз съм нещо като негов изповедник, пак разбирам твърде малко,защото трябва цял живот, за да опознаеш едно такова съзнание, а аз все пак съм чужд в него, все пак си имам своя път и не мога да прекарам тук до края на дните си. От замък на замък, от гости на гости, като че ли забравих или никога не съм се запитвал как изглежда моят вътрешен свят.
Снощи го узнах, даже влязох реално в него. Поговорих си с продавача, купих си и книга. "Степният вълк" на Херман Хесе. От много време искам да си я препрочета. Няма я в повечето библиотечни фондове, в това се уверих. Не търсех нея. Просто си имам рефлекс - видя ли книги втора ръка, обръщам лице и забавям походка, оттук нататък зависи от времето, с което разполагам. Ако имам някоя минутка за губене, най-малко ще ги огледам.
Снощи обаче човекът зад импровизирания щанд ми каза, че има книжарница и посочи с глава зад гърба си. В началото не го разбрах, но милата ми и детето се досетиха по-бързо от мен и пожелаха да влезем и да разгледаме. Помещението беше във входа на жилищна кооперация. Приземна стаичка, служила някога кой знае за какво, превърната сега в антикварна книжарница; без прозорци, витрини и каквото и да е друго - четири стени, облицовани с изданията. Нищо нямаше, освен тях.
Имаше дух на библиотека. Библиотека колкото шепа. Всъщност, помещението изобщо не беше малко. Просто в него имаше много. Тежестта на стойността ми е дошла в повече. Приличаше на компресиран свят. Изданията - запазени, изобщо не личи, че са втора ръка. Издателските маниери, оформлението от различни епохи и така подредени, нагледно ми показваха колко време е минало. Нямаше по два екземпляра от едно издание. Обяснението е, че книжарят е пестил място. Искал е да изложи възможно повече в малкото пространство, с което разполага.
Вероятно бяха между три и четири хиляди тома. Виждах живота си. Свои спомени. Почти нищо не се губеше от тях. Различните си възрасти като книги и стени, между които живея, като уют и мирис. Виждах и десетки посоки, които не бях избрал. Книги, които са ми пропуск, за които не ми е достигало време, отлагал съм за друг път. Излезе на повърхността тази мисъл, която си я има в мен - че човешкият живот е кратък и колкото и да прочета, няма да е всичко, което искам. За много книги само ще съм чул, само ще съм прочел за тях, без да ги разгърна.
Малко помещение, а всъщност цял свят, стилизиран образ на идеите. А аз като дух, витаещ сред тях. Удивен, трепетен и тъжен, че някой ден без желание ще го напусна.
Новите книжарници не създават същото чувство като антикварните. В новите се чувстваш като част от информативния поток, като плът от плътта на модерното време, пред теб - само настояще, а то не създава усещането, което предизвиква тревожните и трепетни размишления за краткостта. Ново издание е заменило старото, за да предаде напред старите идеи. Нов човек ще замени стария. Просто, ясно и мъдро - по начин, който може да носи само вечната младост.
Това малко, а в същото време огромно, помещение беше моят вътрешен свят. Лесно може да се провери как изглеждаш като форми и пространство в себе си. Достатъчно е само да си представиш, че си осъден за тежко престъпление и трябва да прекараш в изолация остатъка от живота си. Ако има място, в което ще имаш чувството, че нищо няма да ти липсва и ще забравиш дори тежката си участ, то душата ти изглежда като това място.
Непотърсен дойде и отговорът на въпроса: "Какво може да ме накара без печал и дори с известно желание да го напусна?" Ако някой ден между всички тези шедьоври е наредена и моя книжка, колкото и малка да е, аз ще побързам да изляза. За да освободя малко място с надеждата, че някой като мен ще влезе да я потърси.
Прочетена от 1454