Няма как - припомних си едно послание от ученическия лексикон. Една препратка за по-младите, които ме четат: сега си имате фейсбук, някога си имахме лексикони. Тетрадка, обикновено от най-луксозната хартия по онова време, по която се шареше с моливи, флумастери, пастели, цветни химикалки и всичко останало, което можеше да предизвика панаирджийския ефект. Даваше се на приятели и те пишеха нещо за спомен, с надежда, че този „лексикон” ще преживее - ако не векове, то поне десетилетия, до зрялост, дълбока старост и така нататък. Т.е. ще остане и за децата ни, за да им разкаже какви приятели сме имали. Имаше анкети с въпроси от рода: „Когато се събудите сутрин, с кой крак първо стъпвате?” „Колко чифта дънки имаш?”, „Колко пъти си бил на море?” и други ми ти едни такива. Имаше и сладникави мъдрости с назидателен тон, по това лексиконите най-много напомнят на фейсбук, или по-скоро фейсбук сега напомня за лексиконите, но ако тогава си ги пишеха по тетрадките предимно дванадесет - тринадесет годишни, сега си ги пишат по стените хора на средна и над средна възраст.
Миналата седмица ми се случи нещо много интересно и без да ща, си повторих наум поне десет пъти фраза, която често си пишехме по лексиконите:
„Живей така, че и гробарят да плаче, когато копае гроба ти.”
Сигурно съм вярвал мъничко в този идеал, но ми е изглеждал невъзможен. И заради противоречивото ми отношение съм чувствал и раздразнение винаги, щом се сетя за него.
Но се сблъсках със случай, аналогичен на този в посланието. И знаете ли, след толкова години писане, екзалтация от вдъхновение, четене, сега се възхитих за пореден път от силата и въздействието, което може да има художествената литература.
Какво толкова ми се случи? Една колежка, крайно развълнувана, с емоционални жестове и глас, каквито рядко открива ми препоръчва книга. Много пъти повтори: „ужас, ще забравиш всичко, не знам как ще спиш, сигурен ли си, че я искаш, разкошна е, но е хорър”. Дотук нищо необикновено. Впечатлена от майсторска книга жена. Но става интересно, ако кажа коя е тази жена. Казва се Поля Томова, гласът от новините по БТВ от плевенския регион. Във вестника е репортер, специализирал се в отразяването на криминалните новини. Трябва да кажа, че достатъчни са ми статиите й, за да ми изправят косата, а пред подробностите, които остават ненаписани, но научаваме, бледнее всякакъв трилър. Човек, които не е с изключително стабилна психика, не би издържал на това, което тя вижда и чува. Десетки убийства, грабежи, интервюта с тузове от криминалния ни ъндърграунд, със затворници, с жертви на ужасяващи насилия, с всякакви откачалки, всичко това е било пред очите й, и тя е запазила хладнокръвие, за да зададе въпроси и после обществото да научи отговорите от нея.
Книгата, която ми препоръча, беше „Птичарят” на Мо Хейдър. Прочетох я, разбира се, на един дъх. Истински шедьовър в хорър-трилъра, сравняват авторката с Томас Харис и много уместно. Лично аз по-скоро бих сложил книгата до „Мелницата на боговете” (ще я дам на Поля, като се видим) на Грег Айлс. И Мо Хейдър, и Грег Айлс са дори по-четивни от Томас Харис, свръхинтелигентните им злодеи нямат харизмата на тези от неговите книги, но загубата на един ефект се компенсира с друг: по-близки изглеждат до реалността, чувстваме ги около нас.
Но да се върнем на гробаря и сълзите. Не знам дали човек може да живее така, че смъртта му да разплаче и гробар, но с очите си видях, че може да се пише така, че да се разтърси криминален репортер.
Случаят е достатъчно показателен за силата на художествената литература. Изживяването с нея е често по-въздействащо дори от действителното.
Прочетена от 626