Научих думичката трилър (треперя) на дванадесет години. Научих я от предговора на Борис Миндов към „Заплетена следа” – сборник криминални разкази, негови преводи от английски, френски и руски. Само веднъж, тогава, тоест преди тридесет и две години прочетох този предговор, но впечатленията бяха толкова дълбоки, че още помня много ясно смисъла на написаното.
Трилърът за разлика от класическата криминална история не е проследяване на разследване. При трилъра основното не е кой е престъпникът или как ще бъде разкрит. Не е задължително, дори сравнително рядко започва с престъпление и ако започне с престъпление, то престъпникът е ясен. Много по-често, отколкото започва, трилърът завършва с престъпление, а е описан процесът, който води до него.
В самото назряване на престъпния замисъл е и „треперенето” (от напрежение) и като образци на трилър в сборника Борис Миндов е включил: „Приключенията на една автоматична писалка” - Корнел Уулрич (по известен на българския читател като Уилям Айриш: „Жената – фантом” и „Валс в тъмнината”), „Доктор Мурхед и пациентката” – Роман Ким, „Малкото момче в безпътица” – Патрик Куентин.
И с тези три разказа Борис Миндов оформи първоначалните ми представи какво е трилър. От тогава за мен започна един дълъг урок, който не е приключил и до днес. Все има какво да се научи за трилъра, а и от трилъра за живота.
Първата и най-естествена реакция беше да започна да си припомням какво съм чел или гледал по телевизията и на кино, без да знам, че е трилър.
По онова време всеки понеделник по Първа програма - единствена телевизия за много българи, се излъчваше рубриката „Телевизионен театър” (екранизирани постановки) – общо взето голяма скука, но някои ме залепяха пред екрана. Никой не бе ми ги представял като трилъри, но си бяха трилъри, при това с класическите елементи - затворения кръг, психологическото нагнетяване, което води до крайност – убийство. И до сега съм на мнение, че най-близката до най-чистата форма на трилъра е драматургията. Е, вече същите механизми, за да се създава нещо интересно, се ползват и при риалити формата - сбъдната антиутопия: да се случва пред очите ти и заради това да го видят очите ти – разкриването на потайното и най-порочното в човешката същност, т.е. отново елементи на трилър.
Много от купищата партизански филми, в които ни давеха тогава, също можеха да се нарекат трилър. Криещ се и преследван главен герой, пробуждащ у някого някакво чувство, че да го скрие или пък предаде. Сблъсък на ценности, борба на воли и разбира се напрежение. Дори много серии (да не кажа повечето) от хипер популярния по онова време „На всеки километър”. И тук е моментът да поразбия нечии предубеждения, като кажа, че тези серии бяха много добри и изкуството, в което е имало политика и пропаганда, не се е правело само от презрително сочени като „комунистически”, т. е. бездарни автори. Нека който си мисли така, да погледне кои са били и че сценариите на много от сериите всъщност са на самия Павел Вежинов. И в техническо отношение това си е трилър на висота.
С годините четях и препрочитах много книги, които никой не наричаше трилър, но си бяха трилър: „Престъпление и наказание”, „Идиот”, много от разказите на Джек Лондон - изолирани от лошите климатични обстоятелства герои, надвисналата опасност - слабохарактерни авантюристи ще се избият заради захарта, или съпругата индианка ще предпочете смъртта на брат си пред тази на съпруга си, параноичен златотърсач ще изсипе насън златото в дулото на пушката си и ще се гръмне с нея и т.н.
Оказа се, че в повечето от това, което четях, което изобщо четем, има трилър, дори да няма престъпление. В маниера на създаването на психологичния конфликт или в описанието на съдбовното. По-късно прочетох „Чужденецът” на Камю. Описание на отчуждение от света, пълно безразличие към действителността, абсурд. Но също - престъпление и очакване на смъртна присъда, в което се разкрива една умъртвена вече душевност. „Чумата” – отново на Камю. Класическият затворен кръг (в случая карантина) като при класическите трилъри. Бавно се разкриват странностите на героите, неподозирани неща: загадките около престъпния начин на живот на един от тях (Котън). По същото време започна и увлечението ми по Сартр - а какъв по-ясно изразен трилър от „Херострат”? „Шест патрона в барабана, ще убия шестима.” (свободен цитат, препоръчвам разказа на всеки, който го е пропуснал, един от най-добрите трилъри изобщо).
Или „Стената” - отново на Сартр.
А по-късно прочетох и един от най-великолепните образци на трилъра - „За мишките и хората” на Стайнбек.
Изобщо, може да се каже, че похватите на трилъра са най-използваните в цялата литература и това не е станало случайно, а защото има необходимост.
Могат да се приложат във всякакви други жанрове. И усвояването им е гаранция за интересно писане.
Прочетена от 765