Засега няма какво друго да сторя, освен да заявя пълната си солидарност с инициативата на Буквите за създаване на писателски профсъюз; да потвърдя желанието си за членство и да се моля, най-вече да се моля да се случи и да бъде онова, което липсва, което ми е липсвало и на мен, и на други като мен. И ако го имаше, може би животът ни на нас - най-самотните хора в България, по-самотни дори от пенсионерите и инвалидите – хората на изкуството, щеше да е напълно различен, а това би се отразило на живота в България изобщо. Защото всичко започва от изкуството, а отдадените на него имахме по-голям потенциал от този, който изявихме.
Бях забравил, че някога съм искал, че някога съм се стремял, че дълго след това съм страдал, че пиша, дори по чудо издавам, че даже имам и по някой успех тук-там, нищо работа, почти кръжочна, почти читалищна, селска радост, чесане на суетата, да, ама пълни сърце, че и книжките ми четат шепа народ, но за тези, в чието общество искам да бъда, сякаш не съществувам. Няма ме. Нищо, следващия път. Още съм млад (тъй си мислех), „още си млад” (тъй ми казваха разни отракани културтрегери, дето хич не съм разбрал какво са написали, но минават за писатели, че даже и позата им казва: „АЗ СЪМ” – „Има време и за теб!” – уверяват ме, „има, да” – вярвам им, и пиша ли, пиша, пиша ли, пиша... Животът тече, пиша. И тъй години - първа, втора, трета... двадесета, докато стигам до там, че животът спира да тече, ако не пиша. И тече само като пиша. Поне за мен е вече така. Не от вчера, от години, не помня вече колко. Има щастие в това. Даже си е тип щастие, каквото само чудо може да дари, но фактът си е факт, реално пак съм там, където съм се намирал. Просто е спряло да ми пука и не ми трепва сърцето, но за онова общество, към което съм стремял, още не съществувам. Ни СБП, ни ССБ, ни... вече не ги знам. Сигурен съм, че имат повече членове, отколкото читатели, но това е друг въпрос.
В края на миналата година намерих начин да издам като електронна най-добрата си книга до този момент:”Ням свят - 1. Далебор – синът на кладенеца”. Отдавна не съм оня продавач на вестници в най-разбитата будка на разпространителската фирма, нито бетонджията, нито пък „оня рошав изпаднал пияница”, направих през последните години нещо със себе си, а и Господ ми помогна; още преди да е излязла книгата, приятели, или просто познаващи ме оттук-оттам, у които съм пробудил интерес, отразиха в медиите си книгата като събитие. Следваха две много успешни премиери – съвместни със събития на Буквите. Изобщо, поява на книга, такова каквото трябва да е. Книгата се хареса на тези, които я прочетоха, а тъй като тази книга е началото на по-голям проект, осмислян от години, вече работя трескаво над следващата - „Ням свят – 2. Змейова орис”, и тя се получава по-добра и от предишната.
Дотук добре. Много добре, но все още електронното издание няма тежестта на това на хартиен носител; много хора предпочитат хартиеното издание по ред причини; въпросът постоянно се обсъжда, развива се. Много бяха и тези, които ми писаха, че искат „Далебор” на хартия.
И тогава, то беше в началото на тази година (нали си имам над 2500 „приятели” във фейсбук, сред тях има даже издатели, а някои от тези издатели са много успешни, именити, ползващи се с уважението на цяла България издатели; освен това по статусите им личи колко обичат книгата, особено българската, колко са й отдадени и така-нататък), отправих предложение за партньорство, като подчертах, че нямам намерение да плащам за печат (това го може всяка лелка, римуваща гара с автогара), ако решат, че книгата ми има качества, ако ли не е – здраве да има. Подчертах, че на всеки такъв проявил интерес, ще изпращам електронното издание безплатно.
Само че... ясно беше!
За над двадесет години единствената издателска къща, с която съм си партнирал, е Буквите.
За останалите съм НИКОЙ!
За останалите съм мъртвец!
В най-добрия случай - някаква досадна муха, но даже и това не съм, щом са ми цъфнали в приятелската листа във фейса.
Може би съм просто някакъв евентуален клиент или нишка в паяжината, водеща към по-полезни приятелства.
Към книгата никой от тези, на които разчитах, на които може би щях да съм полезен, не прояви интерес. А става въпрос за стартирала максимално добре, рекламирана книга на автор, вече познат, че даже и скандално познат през годините чрез интернет.
Това е положението!
Сега няма как да не добавя - още същата вечер читателка, от която дори не съм го предполагал (ще премълча името, засега), ми изпрати една сума, колкото можеше.
Не търсех това, но актът толкова ме трогна, че хартиен носител ще има. В единични бройки, но ще има. Когато му дойде времето. И малък тираж, по малък тираж, по малък тираж ще следва пътя си, както аз своя.
Където няма институции, на които да разчиташ, помагат Господ, Фортуна, Любовта, приятелите, дървената ти глава понякога... но дали, дали трябва да живеем, единствено оцелявайки.
Дали не може да е по-различно?
По-достойно!
Вярвам, че е възможно. Сега я има и надеждата. Писателски профсъюз, а вече имам достатъчно впечатления от делата на Буквите и знам - в такъв ще си намеря място.
Прочетена от 492