Гайтани вежди, снага топола

София през погледа на нейните творци

Камелия Иванова

Поредица: ""

София през очите на един чех.

Един от първите литератори-историци от по-новото време, насочили вниманието съм към изучаване на София е Контастин Иречек. Стремежът му е да я изследва като историк и опише като съвременник. В много от трудовете на Иречек, посветени на България, София е център на вниманието му. Ако градът, историята и географското му положение се появяват само в контекста на хабилитационния труд на Иречек или в „История на българите", то София става една от основните отправни точки в повествуванието и основен обект на проучване в „Пътувания по България", „Княжество България" и в „Български дневник". В последните два труда градът е и „сцена" на събитията, а едновременно с това и жива „личност" със свое минало, съзряване, образование и идеи за бъдещето. Най-пълно темата „София" присъства в „Пътувания по България". Книгата излиза в Прага през 1888 г. В предговора Иречек пише, че: „Пътеписът е литературен труд от субективен характер". Но „Пътуванията" не са само пътепис, те са и документален сборник, съдържащ сведения за историята, етнографията, археологията, демографията, езика и географията на нашите земи и народ. В книгата в същите аспекти е представена и столицата София, която е разгледана в първите три глави на част първа, озаглавена „От двете страни на Балкана". „Най-лесният начин за пръв обглед на българските земи е посещението на трите главни града - София, Пловдив, Търново."Това са началните думи на К. Иречек в книгата. По-нататък той продължава: „Описанието на пътуването, което съединява споменатите градове, ще почна с главния град на Княжество България, със София, който сега тъй често обръща към себе си погледите на Европа." Първият акцент в повествуванието на Иречек е свързан с кратко представяне на местоположението на града и вечните му символи - „топъл извор" и „огромната Витоша". Следващата основна тема при представянето на града е неговата история от основаването му до съвремието на Иречек. Миналото на София се разкрива и чрез образите на най-почитаните в града и околностите български светци като св. Иван Рилски, св. Георги Нови Софийски и св. Никола Нови Софийски. Ученият гради многопластовия образ на миналото на София и чрез описанието на редицата християнски, мюсюлмански и еврейски храмове в града, и чрез манастирските средища, разположени в околностите му. Сред църквите подобаващо място е отделено на „... църквата „Св. София", която била толкова бележита в града, че полека лека причинила и промяната на неговото име". В любовта си към България и народа си, Иречек се старае да убеди западния свят, че София е град, колкото древен, толкова и модерен.  „Ни един град в Европа в наше време не е изменил тъй скоро своята външност." Тази констатация на чешкия учен кореспондира със стремежа му да покаже и новия облик на града. „В миналото и нашето столетие София станала най-изоставения град на полуострова" и това контрастира с представянето на облика на новия град, с постепенната му цивилизация. Във връзка с това Иречек се спира на началното изграждане на един от новите символи на града - храма „Св. Александър Невски", на сгради като Народното събрание. Военното министерство, хотел „България" и други. Описвайки София, Иречек отделя голямо внимание и на жителите на града. Неговото внимание е фокусирано върху „новите” жители на София, дошли от околни и по-наделечни населени места - „старите софиянци съвършенно се губят между множеството нови пришълци." Софиянецът е представен и със своята трапеза, със склонността си към домашни и светски забавления и начеващия интерес към театралното изкуство. Специално внимание в изложението е отделено и на новото, което обществото постига в сферата на образованието - „Училища в София има много: военно училище, класическа гимназия (с около 600 ученици), държавно висше девическо училище, занаятчийско училище в близкото Княжево и т.н. Младият българин е с много бистър ум и обича да се учи". Но наред с това като личност, пряко съдействала за този напредък, Иречек не крие и разочарованието си от това, че: „Науката тук от мнозина още се счита за лукс. Действително литературните трудове се ценят и следят с известна почит, ала малко са вникнали в живота." Изследователят не пропуска да спомене и институциите като Народната библиотека, Археологическия музей, Българското книжовно дружество.

София в края на ХIХ в. и началото на ХХ в. така, както е видяна от творците си

Образът на столичния град се появява за пръв път в българската литература в края на ХIХ в. Годината е 1894г., а произведението е „Драски и шарки” том I на Иван Вазов. На следващата година излиза и вторият том, вече с подзаглавие – „Очерки из столичния живот”. В същото време излиза и „Бай Ганьо” на Алеко Константинов. В тези две творби авторите дават една доста интерсна картина на своя град. Столицата не е светъл купол, пълен със светена вода, в който да се покръсти и благослови младата българска свобода. Градът не е изостанал, нетърсещ път, град, само с кални улици и разнебитени къщици, какъвто им се иска на някои да го видят. Това е град на страсти, развиващ се и бушуващ, това е град на развитие и традиционализъм, това е град, в който си дават среща Изтока и Запада, не само като поведение, не само като обичаи, не само като морал и етика, но и среща на философия, на чустване, на естетика и творчество.Това е един неспокоен и непрестанно променящ се град, населяван от всевъзможни човешки типове и образи – от княза до скучаещите в „сит мързел” и изтерзани в недоимък хора. За Яворов и Пенчо Славейков градът под Витоша е символ на отчуждението, стена, в която се сблъсква личността. Този град е подходящ литературен фон за представянето на психологическата драма на индивида, живеещ в този век и град. Такова е и естетическото усещане на Димитър Бояджиев, чиято душа „блуждае като в пропаст душна из тътнещия град”, в който навсякъде го среща тълпа, „чужда и бездушна...".

Нерадостна е картината, която ни завещават творците на София от края на ХIХ – началото на ХХв. Неспокоен, обладан от себе си град, в който има много светлина, но изкуствена и много красота, но скрита в древните стени и тайните ръкописи.

  

Иван Вазов

 „Апостолът в премреждие”

„На мястото, дето днес се красува княжеският дворец, на 1871 година стоеше старият валийски конак, със своите лоши, сбутани, с неправи стени здания, снабдени с вехти чардаци-коридори към тесния, постлан с камъни двор, и със своята голяма дървена порта към запад, вардена от двама стражари, отляво на която стърчеше джамия, а отдясно се зеленееше голяма върба с увиснали до земята клони, що едничка радваше погледа тука.

През един хубав юнски ден в нея година из конашката порта излязоха вкупом няколко заптиета, спряха се на малкото мегданче там, пошушукаха си няколко време, па се пръснаха по разни посоки.”

„Среща”

„В една от крайните улици на София, отскоро прокарани, вървеше една неедра, но хубавичка и напета селянка, пременена празнично (тоя ден беше празник) с пъстрообшит сукман, с чист бял нагръдник, с алена престилка, забрадена гиздаво с жълта шамия, както ходят невестите къде Вакарел. Тя носеше една шарена торбица.

Когато селянката стигна къде края на улицата, тя се спря при вратнята полуотворена в един стобор. Тоя стобор заграждаше доста голям двор с градина, насадена с няколко дръвчета - дребни и мършави, както са всичките в София - и развеселена с моравокадифени теменуги, с кичеста ралица и няколко стърка смесна китка, всичките клюмнали под жежките лъчи на слънцето. В дъното се издигаше двуетажна къща с балкон и с някакво триъгълно украшение от рязани дъски на челото като на "шале".

„Пейзаж”

„Пред февруари една разходка по ломското шосе ми остави дълбоко и неизгладимо впечатление в душата. Гъсти, пепелявоцветни облаци настилаха небето, но оставаха доста високо, та белите върхове на планините бяха свободни от тях. Студецът отстричък, но здрав и приятен; времето тихо; леко се ходеше по засъхналата добре пътека, утъпкана между отвърделите дируги на шосето, простряло се край слабо зазеленялата зимнина ръж по нивите. Широкият простор мълчаливо и унило дремеше в своята зимна безжизненост; само орляци гарвани кресливо пролитаха и кацаха по телеграфните жици или падаха по земята. Снежнолобата Витоша и Стара планина, с върхове, коронясани от снежни преспи, с някаква тъжна и непроницаема сериозност, гледаха от своите мразовити висоти умрялото поле, не навсякъде покрито от парцалите на своя бял саван. На запад, там, дето се вълнуват полегатите бърда на Вискер планина, облаците падаха до самата земя във вид на широк сноп и по влажния и студен ветрец, който идеше оттам, познаваше се, че те сипят сняг. Шосето беше пусто. Някаква тайна хубост лежеше въз тая картина, някаква поезия се рееше под това зимно небе. Хубост, поезия. Тия две думи май странно звучат, когато се вмешат в описанието на тъжния и безцветен пейзаж на зимата. Хубостта и поезията се свързват с понятието на живота, те напомнят ярките краски, празника на светлината, шума на кристалната рекичка, покойната сянка на шептящата гора, омайната тишина на лунната нощ. Но мрътвилото, отсъствието на всяко движение и звук, и топлина? Поражда ли се чувство за хубост при вида на плащаницата на мъртвеца? Чувствува ли се диханието на поезия там, дето няма ни един от елементите й? А между това в тая повяхнала зимна картина имаше толкова красота, толкова поезия! Перото на поета, четката на живописеца напразно би правили усилия да ги предадат в изкусните форми на художеството, както лесно би сторили с описанието на една радостна пролетна картина с всичкото богатство и разнообразие на шаровете и тоновете. Красотата и поезията на тоя зимен пейзаж само се чувствуваха, разбираха, вкушаваха, както красотата на една мисъл, силата на една идея...

... Тая седемдесетгодишна бабичка бързаше с лекостта на едно пъргаво момиче! Опитах се да й извикам, но силният вятър не остави гласа ми да стигне до нея. Най-после тя стигна до Коньовица, наляво от старото турско укрепление, и се спусна в дола на Княжевската река. Подир две-три минути аз се озовах при моста на реката, но напразно търсих бабата с поглед. Тя беше се изгубила из някоя от тесните улици на тоя стар квартал. Моите озъртания и лутания бяха напразни: аз окончателно изгубих следите й и утешението да сторя едно добро дело. Вятърът, превърнал се вече на фъртуна, фучеше и разнасяше с бясна бързина снежни облаци из вечерната дрезгавина, блъскаше врати и прозорци и в сложния вой на стихийното свирепствуване мене се чинеше, че слушаме все оня жаловит, болезнен писък на детенцето, което на тоя миг умираше от глад и замръзваше от студ...

Когато минах край "Свети Крал", аз, съкрушен, засрамен, неволно се отбих в черквата и дълго се молих...

 1893г.”

„Княжевският трамвай”

 

„Рътлината Курубаглар, въпреки варваризма на името си, е едничкото място в околността на София, дето человек може да намери зелен шумалак, сянка и да чуе как шушне гората. Тя е като оазис в тая степна равнина, изгоряла, тъжна, гола като длан лете. Над София тогава постоянно стои един облак прах като дим над бойно поле, който очаква само дъжд или вятър да се пръсне.

В подобни марани еснафите хора и простата класа от софианците, щом дойде празник, бягат със семействата си на Курубаглар - за разходка, понеже не им дава ръка за Княжево, Версайлът на софийската чиновническа аристокрация. Тогава Курубаглар добива твърде засмян вид от пъстрите разноцветни облекла, що се мяркат по зеленината му, и живата глъчка и смехове на радостните му гости.

Тая кичеста местност, най-хубавата разходка на столицата, дарена ней от природата или по-добре от прежните турски бейове и богаташи - защото те са я засадили и запазили като място за зефкове, - ще има навярно бъдаще. Сега обаче тя е още доста пренебрегната и София нищо не прави за нейното похубавяване. Напротив, столичната култура от най-суровата си страна е засегнала естествената й прелест: ред казарми и военни складове я запасват от запад, по течението на Перловската река. Обсаден така от начумерените каменни сгради, Курубаглар губи много от своята веселост и идилическа уединеност.

... Тоя жив зид от зеленина тулеше ми вида към полето, но затова пазеше по-голяма тайност, очарование и свежест и настрояваше душата на сладостна мечтателност. А душата на такова място не може да прави друго, освен да мечтае. Тя мечтае и плува из някакви хоризонти, вълшебни и непознати, но в които изневиделица падат и се кръстосват мили образи от твоето минало и спомени ту мъчително сладки и неуловими, ту тежки като куршум, пълни с буря, но приспани и успокоени от времето, и мъгливи сенки от мъките и тревогите на настоящето, винаги варварски прозаично, грубо и жестоко в своята креслива реалност. Но даже и върху него тая кротка, покойна и засмяна природа фърля омиротворяюща пелена: человек вижда, че извън размътения вихър, в който се борят страстите, суетата и лъжата световни, съществува друг живот - мирен, свободен, неосквернен, - животът на естеството, пълен с мир и хармония непонятна; и той неволно става причастен към тоя живот, слива се с него и гълта из широко в гърдите си жизнерадостни струи от душевен мир и целебна свежест...”

Поколение – Вазов

„Двата вагона на електрическия трамвай, закритият и откритият, гърмейки екливо по релсите, напущаха Княжево, претъпкани с народ, както бива всеки празничен ден.

Пред мене пак се откри широка гледка от Софийското поле с веригата на Стара планина в дъното; бялата грамада на столицата, увенчана с високите кубета на черквите, на големите къщя и държавните сгради, сияеше, заляна от лучите на слънцето, климнало вече над Вискер планина.

Контрольорът, който преглежда билетите, мой познайник, момък с дълго чернооко лице, с фуражка...

... Накрай София румънската дружина, с Клеопатра заедно, слезе. Слезе и шопът да иде на близкия хан.

Трамваят пак полетя и загърмя из Алабинска улица, осветлена вече от електрическите лампи.

 

Не помня кой беше казал, че човекът е един свят. С по-малко изглед на парадоксалност би могло да се каже това за един вагон на княжевския трамвай.”

Panem et circenses

 

„...чиновникът продължи:

"Аз присъствувах в цирк "Вариете" на пантомимното представление на Войната между Италия и Абисиния. То беше привлякло цяла София, жадна да ръкоплещи на победоносния император Манелика, царят на царете, синът на Соломона, победителят при Адуа. С трепетно сърце гледам войната...

... В цирка "Итало-Ориентал", продължи чиновникът, който бе пренесен курбан за спасение българските финансии, аз най-много останах задоволен от палячовците. Тия развеселяющи хора, нацапани по лицата с пудра и разни бои, в шарени шалвари и с големи кауци, за да бъдат смешни, пръскаха в цирка неодолима тъга и скука. Безконечни бутания, падания, тръкаляния, криволения, крещения - не, много блудкаво! Не е смешното смешно, а смеховитото. А тук го нямаше. Кога се скараха, публиката си отдъхна и за благодарност изръкопляска. Те излязоха да се по-клонят. Тогава именно предизвикаха искрен смях!..

... Не, тъжно, ужасно тъжно, по-тъжно от смехориите на палячовците. Аз исках да запуша, за разтуха; но големи надписи по стените гласят: "Пушенето забранено!" Но виждам, че на местата до вътрешния вход - отдето излизат артистите, конете и тъжните палячовци, светулкат няколко цигари, въпреки строгите надписи. Ободрен, изваждам папироска и се озъртам около мене не пуши ли някой - да запаля, да се насладя от забранения плод. Съглеждам на третия чин зад мене под ложите в полумрака свети едно цигаро. Пуши го един стражарин.

- Приятелю - казвам тихичко, - дайте да си запаля и да смукна крадешком няколко пъти.

Стражарят ми подава грациозно цигарото си. Какъв добър човек!

Игрите продължават. Акробатствата, гимнастиката и пр...”

„Ново преселение”

 

„Преди две години, като се разхождах из улиците на Ючбунар и зяпах безцелно по бедните дюкянчета и нещастни къщици, обсадени от зеленясали блата, видях над вратата на една кръчма черна табла с подобен надпис "Кръчмарница Ново преселение".

Тоя надпис ме порази не само по своята странност - в столицата съществуват какви не по-чудни и фантастични, - но с някаквата тъга и меланхолия, която идеше от него. Имаше ли той действително някакъв смисъл или свръзка с живота на кръчмаря, или беше просто нелепа измислица, просташка, креслива реклама? Не знам. Но това название ме порази, сякаш то криеше една тъжна история. Виктор Хюго намерил на каменния зид на храма на "Notre Dame" в Париж издълбана гръцката дума Άνάγυη; и на нея фантазията му възсъздала цял мир от средните векове. Не знам защо ми се стори, че това "Ново преселение" ще е един вид малко άνάγυη из мъничкото мирче, из бледното съществувание на някой беден наш брат македонец или други "гурбет". А за да се проникнеше загадката, нямаше нужда от никакво дълго пътешествие из мрака на плесенясали епохи, а просто да се влезе в кръчмата и да се поиска една чаша вино...

... Аз веднага обадих на кръчмаря желанието, което ме накара да се отбия тук.

Той си поглади самодоволно побелелите мустаци и ми каза усмихнато:

-              Любопитен човек сте, господине, виждам: и други са ме питали... А как мислите? Току-тъй ли е турено това там? Ние, господине, сме тракийци - аз и госпожата ми...

... Да ви разкажа, та да видите, господине, моята история, тя е за приказ. Тя е да се опише, па да се чете. Преселения вавилонски!... Ние сме клисурци, аз и жената. Сега ни гледаш тука кръчмари оръфани, че за пет пари един час стоим на крака на шопите, а друго нещо бяхме ние в Клисура. От първите. Дюкян пълен със стока, гюляджилък, тепавица, воденица, търговия с Анадол. Нейсе... В седемдесет и шесто въстание правим. Не си ли чувал за клисурското "топче"? От черешово дърво направихме топове. Добре. Дойде Тосун бей, направи плен и пожар Клисура - мойта къща, имот, стоки, всичко - пепел. Избягахме по риза, да прощавате. Чували сте и вие за клисурската развала.

Настанихме се в Сопот... ... Една заран като се рече: "Бягайте да бягаме!" Сюлеймановата войска напада, полето почерняло с башибозуци... Изскокнахме, господине, по чорапи с жената. Когато се качихме на Балкана и погледнахме - що да видиш? Цял Сопот пламнал!.. ... Ние с жената - в Елена. То свят, бежанци, войска, натиск... ... Мина се два ли, три ли месеца - не помня, - една нощ като стана една врява, една олелия! - Какво е? - Турска войска напада! Светополк Мирски се дига! Е, от трън, та на глог!... Бре ставай мари, жена, па беж - пак голи... ... Оживя ни страхът на сърцето. Сега да ти не разказвам къде се скитахме и губихме цяла година... ... В Пловдив - Румелия беше тогава - да са живи приятели - добих една службица... ... Па в една циганска талига, па хайде в София с жандарин. В София ме приема друг, довежда ме на границата при Цариброд и ми казва:

- Забранено ти е да стъпваш в България!

Изгонен! Бре сега, зави ми се светът. Отивам пеш на Пирот... ...

- Сега, слава богу, добре сте? - попитах аз.

- Нека да кажем "добре", господине. Ами голички сме още. Нали знаеш? "Камък, дето се търкаля, мъх не хваща."

- Откога сте отворили кръчмата?

- Има една година и къщичката тучка е моя. Аз най-напред бях в София, бях си купил след три години трудене една турска къщурка при Шарения мост, но прекараха линията през нея, та я взеха за улица и тогава още едно преселение тука.

Нягул и Нягулица се изсмяха.

- Това е вече последното, слава богу - забелязах аз, като си вземах шапката.

- И аз тъй съм рекъл: оттука крак няма да местя вече, светът да се преобърне. Заповядай.”

 

 

 

 

 

„Не поздравил”

 

„Есенното слънце превали вече зад Люлин планина. Скалистите чуки на Витоша се вапцаха в леко румено озарение; гъста сянка лягаше върху зелените й хълбоци. Нейният меко чупен профил по-рязко се открои в сладката синева на небето; най-дребните ръбове на скалите, набучени по гигантския й гръб, се изписваха ясно там. По тоя час Витоша от София се вижда най-хубава, най-величава и сякаш живуща под мрачно-зелената си мантия от сянка и със своето чело, увенчано от последния румен блясък на умиращото слънце, с което тя разменя последни думи от някой тайнствен разговор... Но още малко и зайдялото зад Люлин слънце потопи в ясно-топъл златист цвят целия небосвод зад Витоша. Витоша се изпречи със страшния си и строг облик още по-величествена, в тоя лучезарен фон на вечерните небеса, който й правеше един ореол от слава... Сякаш че зад нейния могъществен гръб някой далечен, презморски пожар заливаше лазура с равния префинен отблясък на своите невидими пламъци. Какво чудно, ненагледно зрелище!... Но минава още малко време и тая фантасмагория на светлината се губи, небесното пространство над планината постепенно се обезцветява, посивява, затъмнява и вечерницата изневиделица, като един ослепителен лучист елмаз, блясва и провисва се над самия гръб на планината подобно на едно електрическо кандило, спуснато от небесния връшник, когато още ни една друга звездица не е изпъплила на него...

Но аз се отклоних да говоря за колосалната Витоша, когато намерението ми беше да говоря съвсем за дребно нещо: за Славча Плужев.”

 

„Василица”

 

„Гъстък и напит със спиртна пaра въздух царуваше в кафене "Едирне" на Витошка улица. Ламбите светеха мъжделиво над насядалите около кръглите маси пивопийци. В ъгъла банда цигани свиреха заглушително с дрезгавите си инструменти, под ритъма на които две циганки играеха из ивицата празно място между масите. Тучените им зилове на пръстите с шеметното си дрънчене, сляно с гърма на музиката, произвеждаха една бясна шумотевица, която разпалваше безстидносластолюбивите пориви на тяхното кормотресие...

Когато оргията на играта престана, един от пивопийците направи знак и по-младата от играчките дойде и седна при него. Тя бе белисана, червисана, помадосана, с изписани склонени вежди и със синя дамгица на челото - защита от уроки. Една тъпа и дървена усмивка стоеше като замръзнала въз тая отвратителна маска на лицето на баядерката, в която само едните черни очи оставаха естествено и живо нещо там...”

 

„Зимна разходка”

 

 Излязох извън града тоя зимен ден.

Княз Борисовата градина още дреме, потънала в тъжната сладост на самотията; ни една птичка по дърветата й, ни една шумка по клоните им. Из пустите алеи, по дебело по-стлания равен сняг, няколко стъпки оставили плитки дири. Тънките, голи и замъртвели дръвчета фърлят въз тая бяла постелка някакви редки, некрасиви драскулки — те са скудната им сянка, която им образува скъпливото слънце през булото на бели сребристи облаци, плаващи по синето небе.

Аз си казах: ще дойде пролет и тая градина разкошно ще зацъфти и зачурулика от ясните гласове на славеите и на милите софианки. И любовта ще въздиша из гъстия шумоляк на акациите и тополите трепетни, и в тайнственото уединение на беседките ще загугукат чаровните въздишки на младостта...

И отминах Княз Борисовата градината с поглед обърнат се надясно — за да не видя реда ужасни конни казарми — и се озовах на височината, отдето столицата се види най-добре, тоест най-хубава. Оттука гледана, тя прилича на една млада хубавица, застанала в най-отбрано и напето положение, като че се намира пред фотографическия апарат. Откъм станцията София е дрипава и обърната гърбом, откъм запад тя е безлична, от Княжевското шосе е плоска. Оттука само тя е за гледане и за любуване. Тъй спокойно гиздава, в леко амфитеатрално положение, тя сега има почти идилически вид на един градец в една Швейцария, равна и безлесна, и те мами обайно в своите успокоителни недра; хармонично извитата дъга на величавия купол на Черната джамия се дига мощно над околните сгради, без да се отрази мрачността на тоя зловещ паметник въз ясната целокупност на картината. Нищо ти не дава да предположиш метежните вихри, що фучат и реват там в душите, атмосферата от барут и умрази, която тече из въздуха...

... Дружина млади шопкини се задават из полето. Те идат за столицата. Кога наближават, виждам, че носят две добри неща със себе си: смях и кокичета — за продан. Аз си купих кокичета, но смеха отнасят с тях си; но такъв еклив, здрав, жизнерадостен смях, щото да докара в отчаяние един социалист. И с какво право тия селянки се смеят? И мен стана мъчно — не за тях, но за мене. Аз смях радостен от години не съм имал и при всичко това не съм станал ни по-щастлив, ни по-добър човек... Аз го не чувам и около себе си, в София. Не считам за смях онова плачевно изкривяване на лицето, болезнено обтягане зиналите уста, придружени с откъслечни звукове, които не идат по-дълбоко от езофага — уродлива маска на Квазимодо, — предизвикани от злодумни смешки; нито болният, спиртният, пресипналият кикот около масата на някоя кафешантанска Фрина, който повече прилича на барабанен бой, назначен да заглуши гласа на съвестта у нас!”

 

 

 

Алеко Константинов

 

Невероятно, но факт: 300 души на Черния връх

 

При онази мамоновска епидемия за съставяние на всевъзможни акционерни дружества, която беше се разбушувала из нашата столица и грозеше да обхване всичките слоеве на обществото, при онази гешефтарска страст за купувание и спекулирание с разни акции, която беше заразила и млади, и стари и бе обърнала жадните погледи на всички към банките и банкерските кантори - трябваше да се намери някой да се провикне: "Ей, българино, стой бе, къде си се лутнал, не о хлебе единном жив будет человек..." - и като ги отбие поне временно от пътя за Златния телец, да охлади що-годе страстта, която бе погълнала мислите и желанията на мнозинството. Българският народ проживява сега един интересен психологически момент, предизвикан от безсъвестното и крайно обидното за националната ни чест поведение, което държа средноевропейската преса по повод станалите напоследък у нас събития. Кръвните обиди, нанесени на народа ни, удариха истински патриотическата му струна и го накараха да се стресне и да почне да се сплотява, вън от партийните интереси, на обща национална почва, като за отпор, за противовес на външното влияние, на външната експлоатация. Ето с какво се обяснява внезапно изникналата епидемия за сдружавание.

Но нека не се лъжем, че националното чувство у нас е кой знай колко укрепнало. Гъркът обича своята Гърция, защото всяка педя в неговото отечество мо напомня за славни исторически събития, на които свидетели са и до днес съществующи паметници на висока култура. Швейцарецът обожава своята Швейцария, защото всякой кът от неговото живописно отечество привлича посетители и му принася средства за съществувание. Ний - защо да си правим илюзия - не можем да се похвалим нито като гърците със славна история, нямаме и паметници, които да дават храна на националната ни гордост: защото, да заграбиш една изящно изваяна колона от някой гръцки храм, да я дотътриш до Търново, да я забучиш с главата надолу и при това накриво, да заровиш хубавите орнаменти, да издращиш надписите и вместо тях с букви, подобни на йероглифи, да напишеш: "цар всем българом и гръком", едва ли с такъв подвиг ще докажеш високата си културност. Но ако нямаме славна история като гръцката, ний имаме чудна природа като швейцарската. Славното минало никак не топли сега бедния гръцки народ, а пък живописната природа топли, храни и облича швейцарците.

Ний не умеем да ценим и не сме привързани страстно кам нашата хубава природа. Защо? - Защото не я знаем, защото живописната природа не се изучава нито в кафенетата, нито в кръчмите. В кръчмите и кафенетата, сред удушливия дим, под влиянието на наркотическите и спиртливи питиета и озлобените газети, ще постоянствуваш да въздишаш бабешки, да скверниш хубава България със стереотипните фрази: "А бе българска работа", "българи-диваци, не ги ли знаеш", "българия-дивотия"... А пък нито България, нито българите изобщо са диви, а сме диви и простаци ний, които знаем само да хулим, за да се покажем, че уж сме много видели и много знаем...

Ето горе-долу какви размишления наведоха пишущия тия редове на мисъл да напише оригиналната покана за Черни връх, която се появи миналата седмица в подлистник на в."Знаме". Идеята за подобна покана възникна в един тесен кръг отлюбители на българската природа. Ефектът, който произведе поканата, надмина стократно всякакви очаквания. Сега, след като бях честит да видя цял панаир на самия връхчец на Витоша, мога смело да попълня цитираната чужда фраза "Господа, изучете България, за да я обикнете" и да прибавя:

- Господа, изучете всестранно българския народ и вий ще го обикнете; в него се крие потенциална сила, намерете здрав импулс и я превърнете в жива сила.

Тази мисъл е изказана от мене много по-рано, когато рисувах някои отрицателни чърти на българите, плод на изкълчен патриотизъм - но тогава съм изказал почти инстинктивно, а сега съм честити, че тази мисъл се потвърждава. В поканата имаше следующата фраза:

"Няма съмнение, че е още по-приятно да видиш от самия връх как изгрява слънцето... но това удоволствие могат да си доставят само опитните туристи."

Знаете ли какъв беше резултатът? - Около четиристотин души през Драгалевци, през Беглер чифлик, през Бистрица, през Княжево плъзнаха през нощта срещу неделя по гърдите на Витоша и при изгряванието на слънцето триста души бяха при Черния връх! Е, право да си кажа, туй благородно надпреварвание ме порази! Картината, която представляваше Витоша в събота през нощта, беше до такава степен величествена, щото се отказвам даже опит да направя за описванието й. Онзи въодушевен фантастически устрем към небесата, чрез хиляди препятствия, онова стремително катерение по храсталаци, по камънаци, на десетки наелектризирани групи, развятото нарочно приготвено знаме, звуковете на една военна тръба всред пламналите тук-там огньове, онази фантастическа картина, осветена феерически от пълната луна... Господин Вазов, вий бяхте очевидец - опишете тази поражающа със своето величие картина.

За съжаление, за голямо съжаление времето на разсъмване се развали: вятърът и студът разгониха твърде рано сбраните на Черния връх туристи, но при всичко това всякой очевидец, догде е жив, ще помни панаира на Черния връх.

Началото е неимоверно бляскаво. Сега остава да се уредим. Нека всички основателни членове (всички, които бяха в неделя на върха) и всички граждани, които желаят да се запишат за действителни членове, да заповядат на 2 септември в 6 часа вечерта в салона при фабриката на бр.Прошекови и там:

1. ще се прочете списъкът на записващите се и ще се допълни с незаписващите се основателни членове;

2. ще се открие подписка на действителни членове;

3. ще се избере временен комитет за изработвание проект за устав и за облеклото на българските туристи и

4. ще се предложи, според сезона, една нова разходка на желающите. (Умоляват се столичните вестници да напечатат безплатно тази покана.)

Не се ли интересувате да знаете като какви са тия 300 души, които на 27 август бяха на Черни връх? Его: 110 чиновници, 25 студенти, 15 учители, 20 ученици, 10 словослагатели, 10 търговци, 6 адвокати, 6 кундурджии, 4 печатари, 3 офицери, 3 запасни офицери, 4 типографи, 4 книговезци, 4 професори, 3 аптекари, 3 лекари, 2 кафеджии, 2 кръчмари, 2 прошенописци, 2 механици, 2 дърводелци, по един: литератор, стенограф, гостилничар, войник, книжар, предприемач, скулптор, пенсионер, архитект, отговорен редактор, златар, терзия, художник, бояджия, словолитник, 2 бивши министри, 3 селяни, 4 жени и множество без означени занятия. Освен това има поне 50 души, които не успяха да се запишат. От 250души записани около 150 са от Северна България, 50 от Южна и 30 от Македония. Останалите са от Добруджа, Бесарабия, Турция, Сърбия и няколко иностранци. Любопитен факт: при всичко, че някои погрешно се записаха като софиянци, пак от София имаше само около 28 души, когато от Свищов например имаше 25 души.

 

София, 19 август 1895 г.

Прочетена от 1671

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Без(д)умие
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси