За кого бие камбаната? За какво всъщност правим редовните си срещи с белия лист?
Преди да уточним каква книга да напишем, трябва да си отговорим на един важен въпрос:
За кого пишем?
Да оставим настрана стандартните отговори от типа „за тази/този, който ми разби сърцето", „в отговор на стихото на..." Това, в повечето случаи, не е творчество, а опит за комуникация.
Говорим за чистото творчество – онова, в което авторът не е литературният герой. Този спор има две страни. Ще представя поотделно и двете. Аз лично за себе си нямам конкретен отговор. Както се казва – истината е някъде там!
Теза едно – Творчеството като съпреживяване.
Към публиката се ориентира онова, което по начало зависи от нея. Творчеството обаче не зависи. То не изразява отношението на автор към публика, а отношението му към самия себе си.
Всъщност творчеството е по-особена форма на комуникация. То не е разговор между автора и публиката, не е и като да влезеш в Skype или да лафиш на биричка с приятели. По-скоро творчеството е нещо като вътрешен диалог на автора – без значение в каква форма ще се изрази той.
Музика, живопис, литература, все едно – това е комуникацията на твореца със самия себе си: въпросите, които го вълнуват и отговорите, които той предлага; проблемите, които вижда и решенията им от негова гледна точка. Някъде виждате ли пряка реч за публиката? Ами... няма. Дали има публика или не – все едно.
Публиката няма роля в творчеството. Обратно – то би могло да има някаква роля в живота на всеки един човек от нея. Поотделно и индивидуално. Всеки човек, бил той читател, зрител или слушател, също би могъл да комуникира със себе си чрез произведението на изкуството, на което е станал публика. Да помисли върху същите проблеми, да добави нови, да се съгласи или да отхвърли решенията на автора, да предложи свои... Защото четенето е тайнство – също като рисуването, писането или композирането. Но и да не се получи – голяма работа! На автора по принцип му е все едно – неговата комуникация се е получила, за какво му е чуждата?
Теза две – Творчеството като работа.
Авторът има основна цел при писането си да заинтересува/хареса на публиката. В повечето случаи това се определя като комерсиално писане, но не е задължително. Основното желание на автора е неговите идеи да стигнат до по-широк кръг читатели, независимо дали това ще има пряк финансов еквивалент. Авторът пише така, както би се харесало на широката публика, дори и това да не се харесва на него самия. Героите му говорят и действат така, както читателите предпочитат, действието се развива според техните очаквания.
Този вид творчество изисква сериозна подготовка – изследване на желанията и нагласите на читателите, обратна връзка с тях, за да се види дали им харесва, и всички тези важни неща, които в крайна сметка ще доведат до това всеки един от читателите да си каже: „А, то това сякаш за мен е писано“.
Къде е в този текст писателят? Няма го, той не е важен за възприемането на текста. Даже напротив, ако авторът често се намесва като глас зад кадър и пряко представя идеите си на читателя, това откровено дразни. Често авторът няма пряка задача да внуши някакви идеи на публиката, но той винаги има основната задача да я ЗАБАВЛЯВА. Това не значи да я разсмее – мелодраматичните и хорър историите също имат много почитатели.
Важното за автора е да се е получила комуникацията с публиката. Дори и той да не е получил вътрешно удовлетворение от създаването на този текст – на кого му пука?
Това са две крайни тези. Рядко ги виждаме в чист вид. Истината винаги е някъде по средата.
За какво пишете всъщност Вие? Някога замисляли ли сте се?
Прочетена от 4546
Казвам се Иван Богданов и съм председател на Фондация „Буквите“.Това са думите, с които най-често се представям, когато има нужда, тъй като хората са ме научили отдавна. Повече като издател, по-малко като автор…А всъщност имам осем издадени книги.Пиша от как се помня… Най-вече домашни и курсови работи Като ученик напълних една тетрадка стихове, най-вече жалване по съученички, които не ми обръщаха внимание. Нищо не ставаше за четене, естествено, но пък придобих опит. Някъде по-късно започнах да пиша сериозно. От оня период останаха няколко добри стихотворения.През 1999 г. направихме Словото, заедно с още един приятел. А през 2001-а основах Буквите. Противно на легендата, че не са искали да ме публикуват никъде, сайта беше създаден, за да даде място и възможности на новите автори да публикуват произведения и да общуват с други като тях. Но за Буквите се знае много.През 2005-а сглобих една книжцица – едва 40 страници – „Парченца болка“. Бях много капризен какво да влезе в нея, защото си знаех, че не мога да пиша.Добре де, не е вярно, някои от стиховете в нея още обикалят из нета.През 2008-а реших, че няма да пиша повече поезия и издадох втората си стихосбирка – „Непосилна любов“.Мислех да започна да пиша проза, но повече писах статии и колонки насочени към младите автори как се издават книги.През 2014 най-сетне оформих всички написани статии в книгата „Пътят на книгата“ – едно добро помагало по думите на много автори за това как можем да напишем, издадем и продадем книга. Но с графоманията само се започвало и за една премиера в родния ми Шумен през 2015 издадох една сборна книга с най-доброто от поезията ми – „Самотен път“.С това излагациите не престанаха. През 2016 най-сетне издадох дълго чакания от всички роман – „Самотата спи на възглавницата ми“. Интересното за тоя роман е, че първо го продадох „на зелено“, а чак след това го написах.През 2018 г издадох и втория си роман "Самотата (не) спи на възглавницата ми"Надявам се да бъда от полза на всички с богатия опит, който имам като издател и донякъде като автор.