Разказвачи на книги

“Книжарничка  на брега “ e занимателна история  за самотна майка с четиригодишен син –Хари. Бащата на детето е пропаднал диджей на име Джаз, иначе с харизматичен вид,  но  мислещ само за себе си.Младата жена напуска Лондон и шумната безсънна улица с тясното жилище смело,дори авантюристично. Подмамена от обява за място на бавачка на три гениални деца  в старо имение на брега на езерото Лох Нес, тя пристига на непознатото място с надежда за промяна към по-добро.Децата ,останали без майка ,са пакостници и се държат войнствено и гаменски.Известни са на околните.Бащата- Рамзи , е потънал егостично в своя свят.
На фестивал като на фестивал. Писатели, продуценти, режисьори, актьори...пъстър карнавал, скрил зад маските – амбиции, възходи и падения, копнеж по неосъществимото, неистово желание да стъпиш на пътя към успеха, който все ти се изплъзва, като внезапно тръгнал ескалатор. Тук не е Византия, но тук е Кан и филмовият фестивал през 1970 г. е в разгара си. Една многоезична тълпа е вперила поглед в екраните и очаква да се случи чудо, което все закъснява. Времето минава на плажа /не забравяйте, че тук е все пак Ривиерата/, в разходки по „Кроазет”, в партита, срещи, задъхано уговорени по добрите стари стационарни телефони, и разговори, много разговори, от които се очаква да литне птичето на голямата новина.
Минаха дни, през които прочетох „Цената на златото“, „Завръщането“, после и „Досиетата“. Изчаках седмица да се поизбистрят мислите ми, също както една река има нужда да се успокои от преминалите бурни порои, носещи кафява мътилка. Така и аз изпитвах необходимост да се поуталожат натрупаните и разкъсващи ме бесове. За Генчо Стоев съм прекалено малък да пиша и да давам оценка, него времето го е надживяло и ни го е оставило като писател, непобеден от страха, понесъл несравнимата болка за истината.
Това не е роман, който може да бъде разбран от жени. Затова, когато жена му прави рецензия, винаги се забива за силата на парите и прочие. Истината е друга. Това е роман за една жертвал се мъж. Мъж, направил всичко, за да подкрепи любимата си жена, да и помогне да изгази коварните пясъци в живота си.
Те поговорили с книжарката и ми купили „Стрихнин в супата“ от Удхаус. Това беше първата книга, която му издаваха на български и не знаехме още в какъв стил пише. Та те се доверили на мнението ѝ и ми донесоха книгата. Сега, вероятно, всички знаете как пише Удхаус. Така съм се смял, че щяха да ми се отворят шевовете. Естествено, до края на книгата, така и не намерих криминалето, но тази книжка често си е препрочитам.
Честно казано, попаднах на тази книга съвсем случайно. Грабна ме заглавието  – „Камино – пътят на духа“. Веднага разбрах, че това е моята книга, защото много съм слушала и чела за това магическо място – Сантяго де Компостела. И с ръка на сърцето, мога да кажа, че тази книга я слагам в моите любими. Всъщност, вече за втори път я препрочитам и чак сега вниквам в нейният истински смисъл. Първия опит да я прочета беше преди няколко години, но тогава още бях хлапе и не ги разбирах много тези неща, не се и интересувах толкова. Но след това, духовното, историите за прераждане и окултизмът започнаха да привличат много моят интерес и да чета все повече подобна литература.
Но да се върнем на книгата, която ме докосна и ми разкри как изглежда душата на България. А тя /според авторката/ е: „…цветна и топла, уютна и жизнена, земна и небесна”. В някои от епизодите имах усещането, че авторката описва моите лични впечатления, разсъждения и емоции. Почувствах я близка като сродна душа, въпреки че не бях чувала до този момент името и. Оказа се, че Ивинела Самуилова вече е известна писателка и има издадени няколко романа.
Честно казано, колебах се дали да пиша за тази книга или да си я оставя за себе си… Не защото не е хубава. Хубава е, даже много. Държи те надвесена над текста и дори летните изкушения не могат да те откъснат от него. Държи те на нокти, бих казала. Защо ли? И как така? И за какво толкова се разказва ще питате…           Защото е книга за проблеми, които обществото и до ден днешен не обича да признава или още по-лошо – тръби за тях пост фактум и така смущава душевното равновесие на „нормалните“ хора. Проблеми на съвременния свят, нелицеприятни, отвратителни, погнусяващи и… реално съществуващи – понякога съвсем близо до нас.
С вълнение и интерес прочетох книгата „През моите очи“ на Мирослава  Метева. Впечатлена съм от умението на авторката да пресъздава по неповторим художествен начин житейски съдби и събития, да се докосва до най-съкровеното и вълнуващото от живота на своите герои. Тя ни пренася неусетно във времето, в което живеят, и успява да ни внуши своето виждане за стойностното и ценното в житейския им път.
Преди години подарих антологията „Западноевропейски поети романтици“ на приятел. Не знам дали все още я разгръща, но аз препрочитам от време на време любими строфи от нея. Отварям томчето и водопадът от звънки думи ме увлича в едно безкрайно и щастливо пътуване. То винаги е неповторимо и всеки път ми открива нови, незабелязани допреди гледки, нарисувани от прочути майстори, които владеят изкуството на мерената реч. Вероятно възприятието донякъде зависи от моята нагласа и емоционалност в дадения момент, но в подобна възвишена поезия се долавят толкова много нюанси на изказа, че никак не е изненадващо различното усещане.
Той намери мира, покоя, като вярваше не само на целта си, но и на всичко заобикалящата го, няма значение дали с часове съзерцаваш един предмет, една река, едно дихание, то не е по-малко божествено от всяко вероизповедание. Ние изграждаме  свят, съвършен за нас, но трябва да се научим да обичаме този свят, не да го сравняваме с нашите очаквания и представи. Да се молим за мир и всичко най-благо, за всяка истина, която означава истина и само истина,  тя не е абсолютна, няма нищо абсолютно,  няма ръб, край, начало,  път, има мъдрост, несподелима,  има любов, непочувствана, но напълно действителна, защото тя се оказва основата на всеки миг, неповторимостта на всяко творение .
Германия – 1923 г. Време на разруха. Спекуланти, дребни търговци, безработни, обеднели пенсионери и много млади хора, оцелели от апокалипсиса, искат да намерят мястото си в този нов непознат свят на вихреща се хиперинфлация, свят, в който старите добродетели и ценности са мъртви.
Има много любовни романи. Такива, в които любовта е представена като висша сила. Сила, която те грабва, изважда душата ти извън твоето тяло. После невидими херувими, нежно я пренасят над морета и океани. Окъпват я в слънчеви лъчи, докато през цялото това време душата ти слуша звуците, откъснати от небесната арфа. Пред нея е вечността.             Такива, в които любовта е бойно поле. Смели и знатни рицари се сражават, за да спечелят сърцето на своята Дулсинея. Или обикновени, но безстрашни момци се борят с обществото, недоимъка и ежедневните трудности в името на любовта. Накрая се връщат победители.
За Втората световна война са написани много книги и са заснети  също толкова много филми. Питали  ли сте се  обаче как изглежда войната през погледа на Смъртта? Да, правилно разбрахте, тук разказва Смъртта.  Тя всъщност е добронамерена и  жизнерадостна дама, която фучи, но не е склонна към насилие.  Виж, ние хората обаче,  сме склонни към жестокост и Смъртта всъщност е само  резултат. „ Крадецът …‘‘ е от онези книги, които „стъпват върху сърцето и те карат да плачеш“.
Във всяка книга може да се открие нещо забавно и поучително.Мисля ,че освен ако не си голям темерут няма как да не обичаш да се смееш."Всяка сутрин пътят към дома става все по дълъг" от Ф.Бакман е точно такава забавно-поучителна книга. В нея се разказва за остаряването, нещо от което всеки поне мъничко се страхува.
И тъй като нищо не стопля така душата, както мъдростта на любима книга, реших да ви споделя за нея и усещанията, които провокира тя в мен? Литературата носи светлина. Отворете тази книга. Още... още по-широко и приветствайте вярата, надеждата и любовта в Живота Ви. Оставете я да огрее живота ви и просветли ежедневието. Оставете се на мира и преоткрийте себе си. Няма да говоря за прекомерния позитивизъм. Той е неестествен. Чувствата на тъга, самота, радост, щастие, гняв, притеснение и др. са напълно естествени, защото Ние преди всичко сме емоционални души. Всички те не ни превръщат в негативни или свръх положителни личности или по-малко хора, напротив. Те са част от индивидуаlната ни същност. А именно те съживяват книги като тази, с която си взаимстваме и тя, на свой ред, ни вдъхва жизненост и сили да продължава напред.
„Бандата на гаечния ключ“ възниква спонтанно по време на екскурзионно пътуване през Големия Каньон на река Колорадо. Нейн инициатор е  доктор  Сарвис, богат кардиолог, който понякога нощем събаря и изгаря внушителните рекламни плакати по федералния път за Калифорния. Помага му медицинската сътрудница Бонни Абцуг, остроезична, но винаги сигурна личност. В Каньона те се сближават с мормона Смит, съпруг на три жени, който организира екскурзии по течението на реката. Екстравагантният бизнесмен ненавижда язовирната стена в Глен Каньон, издигната през 1962 година и понякога умолява Бога да я разруши с добре премерено земетресение. Във фирмата на Смит работи и Джордж Хейдюк, ветеран от Виетнам, Зелена барета, специалист по взривове и бомби и любител на огромните открити простори.   
Малка по обем, книжката представя историята на Тео – осемгодишно момче с диагноза: "Високофункционален аутизъм". Съвременно семейство – майката Ягода е българка, а бащата Ален Повелс е французин. Живеят в Япония, Англия, Франция, България. Вкъщи разговарят на няколко езика: "…с годините речта им беше заприличала на техен си "креол" със заемки от различни езици, когато конкретната дума им звучи по-добре и с някои редакции… , за да станат забавни". Лекият хумор на диалозите ни носи неусетно по страниците, а чуждите фрази са преведени под линия. Много от случките и ситуациите са съпроводени с прекрасни детски илюстрации, но дали са на Тео, остава загадка. Тео има изпреварващи възрастта си математически умения.
„Перото на динозавъра“ е книга върху въпроса „Динозаври или не са съвременните птици?“. За обикновения читател, който не е специалист въпросът е леко изненадващ. Аз първосигнално бих отговорила  с „Да, птиците са наследници на динозаврите.“, поне дотолкова се простира общата ми култура в тази област. Природонаучните канали по телевизията, списанията, както и всички  останали медии ни захранват с богато илюстрирана информация и създават убежденията ни. Но в научните среди въпросът „Динозаври или не са съвременните птици?“ все още няма еднозначен отговор.
"Някога съм бил човек. Така казват. Аз самият не си го спомням, но хора, които са ме познавали като дете, твърдят, че съм вървял на два крака съвсем като човек." Главният герой и разказвач в романа е т.нар. Животно. Това е прякор, който му е лепнат, защото е прегърбен дотолкова, че за да върви освен краката трябва да използва и ръцете си. Животно е 19- годишно момче, което е жертва на инцидент в химически завод, в неговия град.   Романът е написан по реално събитие. На 03.12.1984 г., заводът Union Carbide в Бхопал, Индия се запалва и взривява. Химикалите, изпуснати в атмосферата са довели до много физически увреждания и смърт на всички, които са изложени на тях ( около 500 000 души). Индра Синха променя името на града и на компанията, отговорна за инцидента, но ни представя реалните последствия от него.
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Лице в облаците
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси