Ангелина Стойчева - стихотворения

Ангелина Стойчева

Невеста на морето
 
Стоя пред теб, море,
а ти ме молиш… да ме нарисуваш…
В зелено искаш ти, а аз – във цвят „небе“. 
Започваш от краката ми…
Четка ти е буйната вълна.
Плахо тръгват стъпалата ми, 
мокри от солената вода.
По тънкия ми глезен се изкачваш. 
Милваш ли, рисуваш ли, не знам…
В миг бедрата ми докосваш –
извайваш щрихите без свян.
По тънката ми талия увиваш 
лъчи от залез разпилян.
С размах косите ми повдигаш 
и в гърдите с поглед взрян,
бавно с четка ги заобляш, 
(от желание солено обладан),
като луни в пазвата захождат…
Изсъхна четката от свян.
В пурпурния залез я потапяш, 
загърнал спящата вода.
С нежност устните изписваш 
като розов облак в синева.
На лицето ми се спираш дълго –
трябваше да го измиеш от солта,
дето плачещия вятър ми остави 
сълзите си… до сутринта…
После и очите нарисува. 
Цвят за тях дъгата ти донесе.
(Няма как да нарисуваш пролет 
с багрите на тъжна есен.)

Дълго ги рисува… заприличаха на птици. 
И крила им даде – витите ми вежди.
Сякаш искаха да литнат двете, 
предусетили ревнивата ти нежност.
И влюби се във мен, море. В косите ми като на фея –
мокри, с бяла пяна вместо цвете, 
разпилени по водата като нея…
С пръстен от седеф на мида да съм твоя пожела ме! 
В морска вярност ми се врече…
в танц любовен залюля ме… 
В тюркоазна рокля ме облече… 
Бисери в косите ми заплете…
И обгърната с воал от пяна, 
в морското си царство ме отнесе.

 

Наричане по Еньовден

Някой ден, повярвай ми, ще ти се случа…
Ще дойда дръзка като Афродита.
Сърцето ти във пазвата си ще заключа.
Ключа ще хвърля в бурното море
при Амфитрита.

Повярвай ми, ще ти се случа някой ден…
Ще дойда като вакла самодива.
Ще те омая с билки, с танц, със мен.
Събличам бялата си риза –
открадни я.

Ще ти се случа някой ден, повярвай ми…
Ще дойда аз – жената от съня ти.
Ще нося рокля с цвят на слънчоглед.
Ще бъда смисъла на вечността ти – 
преди… сега… и след…

 

Старата лента

Имахме нужда от помощ
Сами… изтървахме момента…
Трябваше някой да върне
на живота ни старата лента!

Да спре на местата, където
събирахме с устни росата…
Където си пиехме сутрин кафето
и връзвахме в пръстен дъгата…

Да задържи на пауза мига,
в който си казахме „да”,
докато ни присвие нещо в гръдта
и скрито изтрием сълза…

Да премине набързо през всички мечти
и през всички делнични грижи,
за да видим какво разруши
и направи дните ни сиви…

Да спре там, където лентата 
изтъня и се прокъса…
Да я хванем здраво в ръце
и нежно с устни да я залепим, 
преди завинаги да се скъса…

 

Провал

Вината… 
Тя не е еднопосочна.
Като монетата е – има две страни.
Така че кой кога започна,
е важно, колкото „тура – ези”…
Има ли виновен без причина?
Колкото причина без последствие…
Кой има право на аршина,
с който се мери отсъствие?
Дали вината е простима?
Прошката превръща истината във вина!
Тя е може би дължима, 
ако си виновен... 
По чии правила?
Твойта истина дали е моя?
Мои ли са твойте страхове?
Вината ми не е ли твоя
вследствие от твоите грехове?
И има ли вина, когато всеки
своя път си е избрал, 
приемайки за правилно това,
което сам за себе си е начертал?
Виновен си единствено 
и само,
когато истината си 
на друг 
за оценка си дал!
А прошката?
Тя е печат за провал.

 

Безплътна

Тръгвам си..
Така е редно…

След всички измълчани дни
и крещящи в самотност нощи…
След всичките измислени вини
и недадените им, неискани прошки…

Те викам без глас… За последно… 
вдигни очи и ме виж.
Вътре в мен погледни…
Там някъде още кървиш…
Там някъде още боли…

След всички демони и черни ями,
след всички бъдещи дни,
в миналото оковани…
След всички мъртвородени мечти
си тръгвам
безплътна…
свободна от рани!

 

Агонията на една любов

Защо все още си тук…
вътре,
откъдето те прогоних като демон?
Където всичко изгорих,
за да няма къде да се върнеш…

Защо болиш…
и ме режеш като вина,
от която бавно се сривам?

Защо крещиш…
и от немия ти писък
бавно оглушавам?

Защо кървиш…
и по вените течеш като отрова, 
от която бавно изстивам?

Защо си тук…
и с твоето отсъствие 
бавно умирам?

 


Вместо теб

Вали…
По лицето ми дращят
измръзнали капки
вместо сълзи.
Струи дъждовни се стичат
и устните милват,
преструвайки се, че си ти…
Хладно по кожата шарят
като по опнати струни
на разкордирана китара.
Попиват дълбоко.
Под кожата влизат,
готови да станат на пара,
но кладата, обвила сърцето,
да изгасят…
А душата
се усмихва доволна…
Спаси ме и този път.
С дъжд… 
вместо теб…
от теб.

 

Коя съм

Коя съм… къде съм… все още се търся.
Откривам се в грозд от дива лоза.
В счупена мида… в пяна от прилив.
В чезнеща в пясък самотна следа.

В скършено цвете, все още ухайно…
В потната грива на буен жребец.
В сладост тръпчива на вино омайно…
В песен прощална на влюбен щурец.

В лятната локва, небето събрала.
В бавния пулс на траверси след влак…
В скъсана струна – стон на китара.
В бледото було на нощния хлад…
 
Аз съм, тук съм, намерих компас.
След залеза… пурпурен изгрев съм аз!

 

Танго 

В пространството 
на моята душа
отеква времето 
на минали животи.
От писъка на 
грешните дела
се раждат 
бъдещи уроци.
Звездния си танц 
танцува вечността,
нехаеща за 
земните заблуди,
с които търсещата 
отговор душа
в лабиринти 
на страстта се губи.
Ослуша се душата… 
и ритъма на танца схвана –
две напред, една назад.
Това е – така се оцелява!
Любов (напред) по две –
една (назад) омраза.
И пак една любов напред,
към вечното
ни устремява.

 


Обичам да обичам

Обичам да ми скърца под краката
искрящия и пухкав сняг.
Да звъни във мене тишината 
на кристалния снежинков впряг.

Обичам да ми мокри под краката
росна утринна трева...
Жадно да отпивам синевата...
Пчелите да ухаят на цветя…

Обичам да ми пари под краката
горещия от пясък ден...
Да връзвам с вятъра косата...
Вълните да събличат мен...

Обичам да ми шумка под краката
пъстроцветния килим-листа...
Дъждът да плаче за ятата...
Полето да тъче мъгла...

Обичам да обичам красотата...!


Родена съм на най-прекрасното място на света, сгушено в полите на Родопите с поглед към тепетата на вечния Пловдив.
Израснах в ония… скучните години на миналия век, когато вместо дънки носехме униформи… вместо златни ланци имахме бели якички… и вместо шипове на каишка като за кучета имахме пионерски връзки. Гледахме в ясното бъдеще на Изток, откъдето изгрява слънцето на комунизма, и марширувахме по площадите в такт с военната духова музика. Ухажвахме се на забавите по таваните, правихме си срещите в сладкарницата на по парфе или торта Гараш. Слушахме „Сигнал“ и „Щурците“, но тайничко въртяхме ролки на Грундик или касети (за тия, дето не знаят какво е Грундик и касети, да питат) с парчетата на Beatles, Deep Purple, Scorpions, Rolling stones. Обсъждахме упадащата хипарска вълна, но въздишахме по „Спасителя в ръжта” и „Коса”. Разгръщахме тежките списания на Neckermann под чиновете, донесени от някой извънземен тираджия, и ни лъхваше аромат на богатство и свобода.
Тогава разбрахме, че освен изгрев на Изток има и залез на Запад. Макар че той, залезът, е умиращо нещо…
Поискахме да съберем изгрева и залеза в нашия ден, за да бъде той цял!
И дойде време да повее Вятърът на промяната. Повя. Поразмести пластовете, от което се оказахме без работа, без средства, без мечти. Но с инженерските си глави разбрахме, че вятърът на промяната е необходимо, но не достатъчно условие, за да се събори стената между изгрева и залеза. Беше необходимо завихрянето на вятъра във вихрушка, а даже в ураган, за да разруши каменните стени и в мозъците ни.
Та моето поколение е това на „Вихрушката”.
Завихрихме се така, че се приземихме по чуждите земи. Вън от системата, за която учихме. Вън от страната, в която се родихме. Вън от мечтите, за които се борехме. Вън от нас самите. За да проверим дали залезите са по-красиви от изгревите...
Някои от нас написаха историята си върху листове, други я изпяха, трети създадоха филми, за да знаят наследниците ни и тия, дето Вихрушката ги пощади, кое е по-красиво – изгревът или залезът.
А защо не и двете. Като в един нормален ден!
Аз съм Ангелина и съм Вихрушка, която разказва…
Какво разказвам ли…
За чувства разказвам, не за събития. Те, събитията, са си факти. Може да ги прочетете в историческите хронологии. Над фактите нямаме власт. Но имаме избор как да ги интерпретираме и пригодим живота си към тях. И в този избор са вложени нашите мисли и чувства. На този избор, начертал линията на живота ни и обагрен с всички нюанси на чувствата ни, са посветени моите творби.
За такива спомени и размисли споделям в разказите си, включени в сборника ми „Опорна точка”.
А когато чувствата са толкова гъсти и наситени с изригващи емоции… тогава се ражда и поезията ми. Тя е сбор от емоции – в нея не разказвам, а изплаквам душата си… Поезията ми е по-скоро болка, отколкото радост. Защото, когато си щастлив… ти просто поглъщаш живота. Но когато си нещастен… тогава трябва да изкараш болката вън от себе си… Все неща, до болка познати на всеки от нас, но излети от моята душа чрез моето перо – острото перо на емоцията, което пробива листовете…
Всичко това е включено в стихосбирка ми „До поискване”.
Потърсете ме в моята ФБ група „До поискване” и ФБ страницата „Мастилени крила”.
Аз съм Ангелина – Вихрушката, която продължава да разказва…


2021-12-10 | Прочетена: 221