Мълчанието помежду ни

Валентина Вълчева

Неговата дума е „магия”! Всеки път, когато го чуя да свири, вярвам в магията. Докосне ли китара, те води в друго измерение, из места, където хората слушат напоен с уиски хард рок, знаят наизуст текстовете на GOTTHARD, но си носят бутилка вода и ментови бонбони в раницата и познават основите на философията.
Не ми трябваше да срещам погледа му, за да знам, че ме е видял още с влизането, но докато не дойдеше време за първата почивка, нямаше да вдигне очи към мен. Затова си дадох възможност да се насладя на музиката.
Тая вечер явно и петимата бяха в настроение. Познавах кога искат да свирят за публиката в краката им и кога – за себе си. Стилът на D.O.A. е някаква адски вдигаща, рошава смесица от класически рокендрол и мощен хардкор с вкус на отлежал бърбън. В същото време са взели много от 12-тактовия блус, което е обяснимо – той е в основата на много от рокендрола и джаза. Могат да бъдат много мелодични, но го правят обикновено към края на участията, когато всичко живо вече е каталясало като след full body оргазъм, зад бара отчитат оборота за вечерта и са останали само най-упоритите кибици и персоналът. Това всъщност са любимите ми моменти. Тогава да ги слушаш е като искрата в окото точно преди влюбване. Като проглеждане е!
Какво трябваше да кажа на Насо?... Стига, разбира се, да имах въобще възможност да говоря, защото – предвид номера, който му бях спретнала – не бих се изненадала, ако направо налетеше да си връща дълговете с юмруци.
Не, това нямаше да се случи. И в най-дълбоките му сривове не бях се чувствала и за миг застрашена от физическо насилие. Беше ме страх единствено, че не мога да му подам ръка, когато има най-осезаема нужда.
Имахме иначе какво да си кажем. В крайна сметка именно това мълчание помежду ни ни беше докарало дотук. Мълчанието за малко, но важни неща. И докато се чудех откъде да започна и как да продължа, в главата ми постепенно изникна идея. Идея как да направя нещата достатъчно интересни. Соня беше права – трябваше да направя така, че Насо да усети предизвикателство. Да му стане любопитно. И мисля, че знаех как да се случи. Щях да стъпя върху фантазиите му – онези, които се страхуваше да ми сподели, – за да стигна до него. Този път нямаше да оставя неотворени врати помежду ни, пък каквото ще да става.
Втората водка, която си взех малко преди почивката на бандата, завърши трансформацията ми в нормално мислещ човек. Страховете полегнаха някъде дълбоко в мен и заспаха неспокоен сън. Тъкмо навреме!
Когато поредното парче завърши, Насо остави китарата до една от тонколоните, скочи от сцената и се насочи право към мен, а на лицето му нямаше нищо. Нямаше учудване, въпроси, гняв… Мраморното съвършенство от статуите на Микеланджело, което не искате да виждате срещу себе си върху лицето на жив човек.
Докато приближаваше, просто нямаше начин да не си дам сметка колко е секси всъщност. Висок и екзотичен, може би с една идея по-мургав от очакваното, но за сметка на това с най-сините, безбожно красиви очи, които можеш да си въобразиш, с дълга до под раменете тъмна коса и плътни чувствени устни, будещи във въображението ти внезапен апетит за шоколадов крем. Ходещо изкушение! Направо не е за вярване обаче колко лудост и нестабилност имаше зад всичко това. Контролирани, но огромни. Скрити и коварни като тресавище, на повърхността на което виждаш само една измамна, дива красота и цвят, но отдолу… отдолу е тъмно, лепкаво и пагубно.
Мина през тълпата все едно тя не съществуваше и за миг си помислих, че ей сега ще ми отвърти един – само да се добере до мен! Не е като да не си го бях заработила. Вместо това мина на един аромат разстояние, взе си бира от хладилната витрина, отвори я и отпи.
Едва след това каза смазващо спокойно:
— Не знаех, че ще идваш.
— Нямам голям избор – признах си.
Той сякаш се замисли над думите ми. Не бързаше. Никак даже. Соня се прокрадна покрай нас, дари го с една от холивудските си усмивки и потъна нанякъде. Насо само ѝ кимна за поздрав и забрави за нея. Тази липса на емоция ме изправи на нокти. Никога не е добър знак. Никога!
Ле-ле, колко ми беше бесен!...
— Предполагам, и аз нямам – каза накрая, все така обмисляйки като че ли всяка дума. – Ще ми кажеш ли…?
— Не знам – почти го прекъснах, може би малко по-нервно, отколкото ми се искаше. – Не знам какво да ти кажа, освен че… Не очаквах, че нещата между нас ще задълбаят толкова. Идеята въобще не беше такава.
— Малко е късно за отбой, не мислиш ли? – очите му се присвиха и ми стана студено. – Не знам твоята идея каква е била, но мен приятелски секс не ме устройва. Имам предвид не с теб. За тая цел си имам цяла колекция еднодневки.
Ах, ти, копеле мръсно! Да не мислиш, че не знам за колекцията ти от еднодневки?... Даже лично познавам някои от тях…
Спокойно, маце! Само спокойно! Не го оставяй да обсебва ситуацията!...
— Какво да ти кажа? Оказва се, при мен е същото – повдигнах рамене, при което най-накрая по устните му пропълзя усмивка и от ледено, рязко ми стана горещо. – Само без колекцията… каквото и да си чул напоследък…
Усмихнах го, дори и само за едно мигване време. Огледа се, но явно не видя това, което търсеше, и попита:
— Соня те е наритала да дойдеш, нали? Иначе сигурно щях да те чакам още поне толкова, докато се пречупиш.
— Е, тя само ми даде някои насоки…
Сега вече открито се ухили и отново отпи от бирата си, след което реши, че е време да скочим в дълбокото.
— Да си спестим малко драма и нерви, а? И да минем по същество! Ясно ми е, че няма начин просто да забравим. Къде е уловката, дечко?
— И ако все пак искам просто да забравим, ще го бъде ли?
— Не. Така че… къде е уловката?
— Може би ти дължа все пак обяснение защо си тръгнах.
— Не ми дължиш нищо – някак твърде рязко отвърна Насо. – Знам защо си тръгна.
— Не беше защото се уплаших, че сме задълбали.
— Казах, че знам!
Стъписа ме. Нима беше възможно?...
— Добре. Ето какво ще направим тогава! – Поех си дъх и реших, че оттук нататък няма да правя и крачка назад, каквато и пропаст да се отвореше под краката ми. – Прав си, че няма как да забравим. Най-лесно ще е да плеснем с ръце и да се прегърнем, но след шест месеца пак ще сме на изходна позиция.
— А Рекс казва, че АЗ съм бил параноик – въздъхна Насо.
Преди да успея да кажа каквото и да било, някой се присламчи към мен.
— Ти да видиш! Кой бил тук…
Направих крачка встрани преди да е успял да ме прегърне.
— Прибирай пипалата, Рекс! – предупредих малко през зъби.
Както казах, Рекс е много интелигентен, но напълно неудържим и подвластен на нагона си, което го превръща в заплаха за всичко женско в радиус от километър. Да го кажа така! Ако Насо е в групата заради музиката, то Рекс е в групата заради фенките. При него музиката е на втори план, макар да е дяволски добър всъщност. И ако влагаше в таланта си същия плам, който вкарваше в свалките, щеше да е недостижим.
Но не се заблуждавайте! В същото време Рекс е онзи, който навремето не се беше отказал от Насо, когато всички останали вдигнали ръце от него. Той познаваше и най-гадните му моменти, защото ги бе преживял с него, държейки го за косата, за да не се удави в собствения си потоп от гняв и омраза. Донякъде на него дължах това, че днес Насо го имаше, и на моменти само това го спасяваше от мен. Тъпото, вечно разгонено копеле се беше оказало най-екстремно лоялният приятел, когото можеше да си представи човек.
Мина на една идея разстояние от мен и се разля върху канапето отсреща. Не исках дори да предполагам какво се случваше в главата му в момента, но по физиономията му и по погледа му, който се разтече по задника ми, можех да се сетя, че е супер неприлично, дори подсъдно може би. Той иначе е готин – не мога да му го отрека. Висок, атлетичен, платинено рус, синеок… Едно мое не много предишно Аз като нищо би поддало на порнографския му чар. Има нещо неопределимо в него, което винаги ме подсеща за онова откачено копеле Сид Вишъс от SEX PISTOLS, но без специфичното отчаяние на осъзната обреченост, което лъха от Сид дори през снимките му. Същото експлозивно безумие, но може би още по-напористо! И определено по-талантливо.
— И на двамата ни е ясно, че нещо трябва да се промени, да не кажа всичко – въздъхна Насо. – Какво предлагаш?
— Да поиграем.
— На какво?
— Истина или предизвикателство – усмихнах се.
Веждите му се извиха в почуда.
— Трябва ли да съм разтревожен?
— Не мисля. Ако някой трябва да се тревожи, по-вероятно е да съм аз.
— Добре. Харесва ми. Какви са правилата?
— Още ги избистрям.
— Аха! – нова усмивка.
Той често се усмихва, но почти никога не се смее на глас, а когато все пак се случи, е толкова изненадващо и мимолетно, че почти не си сигурен дали наистина си го чул или само така ти се е искало.
Обмисли нещата за миг, след което предложи:
— Да ги формулирам ли аз тогава?
— Давай!
— Супер! Но имай предвид, че аз нямам проблем с казването на истини. Виж, ти може би се вкарваш в приключение!
— Аз пък нямам проблем с поемането на предизвикателства.
— О, ще видим!... – сега вече усмивката му стана направо демонична, което беше повод да заподозра, че вече е на няколко хода пред мен и наистина ще съжалявам за всичко. – Добре тогава! Да си дадем по три възможности! За късмет, дето се вика. От мен да мине – понеже ме хващаш в готино настроение – ще ти дам първенство. Задаваш въпрос. Ако реша, че не искам или не му е времето за отговор, отправяш предизвикателство.
— И какво правим, ако някой се издъни?
— Като в „Хрониките на Риддик” – победителят взема това, което е убил. Изгубилият няма право на „не”.
— Звучи справедливо.
Кого заблуждавам? Звучи като сценарий за филм на ужасите.
— Честно! Помисли си пак, дечко!
— Защо?
— Защото няма да те жаля. Ще те вкарам в ситуации, в които ще ти се иска да не си ме познавала. Ще те извадя от черупката. Ще те накарам да направиш неща, които не вярваш, че ще направиш. Ще те вбесявам. И ако този път се откажеш, ще превърна живота ти в ад. Веднъж ти се размина. Втори път няма да те пропусна.
— Може пък това да е единственият начин – примирено кимнах.
— За мен е единственият – увери ме Насо. – Ще се радвам, ако не се откажеш, защото знам, че когато това свърши, ако все още си с мен, няма да имаш никаква причина никога вече да си тръгнеш.
— В такъв случай…
Да приемем, че на това място бе ударен стартовият гонг в малката ни игра.
— Може ли и аз да участвам? – измърка Рекс от сепарето, мързеливо ухилен.
И двамата го изгледахме все едно сега виждахме, че е там. Той отпи от бирата си и добави:
— Нямам идея за какво говорите, ама ми се струва, че ще има секс. Може ли да участвам?
— Стой си в дънките, Рекс! – отрязах го кисело.
А иначе харесвам Сид Вишъс…
Онзи се ухили в мефистофелско озъбване и каза:
— Знам, че не ме понасяш, гадже, но съм убеден, че ме обичаш!
Не му отговаряй! Не му давай кураж, по дяволите!...
Рекс е от хората, с които непрекъснато трябва да броиш до десет. Или до сто. По няколко пъти! Позволиш ли му да те вкара в неговата спирала, спускането е шеметно, а приземяването – смъртоносно.
Насо върна вниманието си върху мен.
— Добре. Какъв е първият въпрос?
И аз го зададох. Зададох въпрос, на който знаех отговора, но наистина, наистина имах нужда да го чуя от устата му. И от този отговор зависеше всичко занапред всъщност. А беше най-тъпанарският въпрос на света. Не мислете, че не го осъзнавах!
— Ако можеше да върнеш момента, щеше ли да пуснеш Виола да си тръгне?
Виола е бившата му. Онази – с SMS-а.
Предупредих ви, че въпросът е ултра тъп.
Насо ме изгледа така, все едно го бях попитала дали би си сменил пòла заради мен. Не го изненадах – възмутих го! Сега щеше да побеснее, а после, когато успее да помисли, щеше да схване какво всъщност питах и защо имах нужда да го чуя.
Отвори уста да каже нещо, но спря, слава богу. А аз просто се молех да не изтърси някоя глупост от рода на „Коя Виола?”, защото тогава наистина щях да му спукам черепа с нещо.
Дори Сид… Пардон!... Дори Рекс забрави да се усмихва.
За един кратък миг Насо като че ли беше на път да драсне клечката на света. После обаче стисна устни и в очите му блесна познато инатливо пламъче. Нямаше да ми отговори и то не защото не можеше или не искаше, а защото наистина смяташе, че би било обида и за двама ни.
Явно имаше за мен доста по-високо мнение, отколкото очаквах.
— Да минем на предизвикателството! – просъска с тон, с който хората обикновено казват „Ще те убия и ще те излежа!”.
— Искам да свириш!
— Мо-о-ля?!...
— Искам да се качиш там на сцената и да свириш.
— Какво?!... Сега ли?
— Мхм! – кимнах.
Не беше сигурен, че разбира, и това го караше да стои настръхнал. Понеже не казах нищо повече, попита:
— Добре. Това го мога. Някакви по-специални желания?... И сега ако кажеш „Две очи разплакани”, ще те тресна с китарата!
Пристъпих към него. Трябваше ми цялата налична воля да не го целуна по шията. Вместо това прошепнах в ухото му:
— Не ми пука какво ще свириш, но трябва да е за мен. Искам да се качиш там и да ми изсвириш всичко, което точно сега… в този момент… ти се иска да ми изкрещиш. Всичко, което си мислил, откакто си тръгнах… Знам, че си ми бесен. Покажи ми колко точно!
— И смяташ, че ще разбереш?
— Научила съм твоя език.
Когато отстъпих назад, той вече се усмихваше, но този път беше много, много различно. Бях предизвикала нещо по-голямо от себе си.
— Чудесно! Обичам предизвикателствата! – изръмжа, тресна бирата си на масата и ми обърна гръб.
Тръгвайки към сцената, все пак ми подхвърли през рамо:
— Ако просто ти бях бесен, щеше да е много лесно, дечко. Вярвай ми!
О, вярвах му!...
— Къде се юрна бе, брат?! – подвикна Рекс. – Паузата още не е свършила…
Насо въобще не го отрази. С един скок се озова на сцената, грабна китарата си и засвири. Засвири отривисто, гневно, сякаш изрева от ярост. Целият клуб за момент се слиса, смълча се и погледна нататък.
От струните не просто покапаха, а направо изригнаха акорди, които те оставят без въздух. Връхлетяха като юмрук в лицето. Без абсолютно никакво интро, той се гмурна направо в дълбокото на помитащо соло, вземайки ми ума. Най-мелодичният скандал на света, който някой някога е устройвал! Чиста агресия!
Наистина ми беше насъбрал много! Беше неподправено и искрено, като секс за една нощ. Мръсно, горещо, фантастично. Задъхано и скоростно като спринт на сто метра.
Усетих как се изчервявам. Все едно ме разсъбличаше пред всички. Всъщност точно това правеше. Изправяше ме съвършено гола пред тях и им разказваше за нас… всичко. Ама като казвам всичко, имам предвид ВСИЧКО!
— Какво пак му направи бе, шемет? – чух някъде зад гърба си Соня да въздиша.
— Май го извадих от обувките.
— Не това имах предвид, като ти казах да му станеш интересна.
— А какво имаше предвид?
— Ами… знам ли… целувки, сълзи, извинение… секс… Тривиалните неща – сви рамене тя. – Абе защо просто не се сбихте, че да се разберете като хората?
— Насо не обича тривиални неща.
— Аха! Виждам.
Не даваше вид да пращи от ентусиазъм за моето бъдеще с него.
А някъде откъм сепарето Рекс въздъхна замечтано в пиянска нирвана:
— Знаех си, че ще има секс!...
Умен мръсник! Той разбираше езика на Насо дори по-добре от мен, колкото и да се правеше на залюхан въздухар.
Солото завърши с един съскащ от гняв финален акорд, който ми се стори, че направо се разходи някъде в гърдите ми, след което Насо захвърли китарата, скочи от сцената и се приближи към мен толкова устремно, че трябваше да мобилизирам цялата си налична воля, плюс още малко, за да не отстъпя.
— Сега разбра ли?
Говореше ми през зъби и бях сигурна, че в някаква тъмна част на въображението си в този момент ме е стиснал за гърлото.
Само кимнах.
— Добре. Да ти кажа тогава защо не ти отговорих на въпроса. Не защото не мога, а защото е тъп.
— Знам. Дори знам отговора. Но не ти ли мина през ума, че имам нужда да чуя тъпия отговор, който вече знам? Да го чуя от теб!
— Защо?
— Защото съм жена – креснах му, избутах го и тръгнах към изхода.
Той обаче ме настигна на третата крачка, стисна ме за лакътя и ме обърна към себе си. Със сигурност пръстите му оставиха сини петна по ръката ми, но не му направих удоволствието да покажа, че ме боли.
Честно казано, очаквах този път вече наистина да ме удари. Дори донякъде го исках, защото щеше да е знак, че най-накрая съм докоснала достатъчно чувствително място.
Не го направи.
— Нямаш нужда от това – каза ми тихо. – Вярвай ми, нямаш!
— Все едно, Насо. Справи се прекрасно. – Едва се сдържах да не се разплача от яд, без да съм сигурна на него ли ме е яд повече или на мен. – Твой ред е. Ще има ли въпрос или направо ще минеш към предизвикателството?
— Да започнем с въпроса все пак! – Нещо в тона му ме накара да потръпна. – Защо си тръгна?
— Какво?! – втрещих се съвсем искрено.
— Защо си тръгна?
— Ти бъзикаш ли се с мен?!...
— Не. Нали ще си задаваме тъпи въпроси, на които знаем отговора? Аз знам отговора, но искам да го чуя от теб.
— Нали преди малко сама ти предложих да ти кажа?
— Преди малко не исках да го чувам. Сега искам!
Само че „преди малко” сякаш беше преди цяла вечност.
Боже! Така, както кипях като тенджера под налягане… започнах да се смея. Не знам защо. Разсмях се на глас, а ми идваше едновременно с това и да заплача. И това не знам защо. Нищо ново. С него винаги е така.
Видях как гневът се отдръпва от лицето му. Синьото на очите му стана по-светло и той също се усмихна.
Добре. Разбрах!
Да, той знаеше за SMS-а. Вече бях сигурна. Но Господ да ме убие, ако някога го попитах откъде е разбрал. Може би е забелязал липсата му, а може… Не! Нямаше да влизам в тоя филм пак. За нищо на света, дявол да го вземе! Бях си обещала да оставя тази глупост в миналото и така щеше да стане, независимо какъв страх ме тресеше от предизвикателството, което щеше да ми измисли.
Виола беше изгубила мача много преди аз да изляза на терена – знаехме го и двамата през цялото време. Толкова по този въпрос!
— Да минем към предизвикателството! – казах накрая. – И гледай да не включва секс на сцената!
Повярвайте ми, имам причина да поставям подобни уговорки!...
— Я чакай! Не съм се съгласявал на такива условия.
Стиснах устни, при което сега пък той се разсмя. Тих, кадифен смях, топъл като глътка коняк през зимата. Някъде някаква струна в мен вибрираше на една честота с този смях и отекна в цялото ми тяло. В този миг знаех, че съм взела единственото правилно решение – да съм с него на всякаква цена.
Дайте да уточним нещо! Насо е извратен по един особен начин. Не знам доколко във фантазиите му присъства да ме наблюдава, когато съм с друг в леглото например, но съм сигурна, че би му харесало някой да наблюдава нас двамата. Схващате ли?... В този ред на мисли, почти ми стана любопитно какви ли ще са последствията, когато разбереше за отношенията ми с Боби… ако все още не знаеше. Нямаше да ми устройва сцени – това поне беше сигурно, но не знам дали не беше по-безболезненият вариант.
— Предизвикателството!
— Не сега – усмихна ми се той мило. – Дай ми малко време да се позабавлявам с мисълта, че ме искаш обратно в живота си!
— О, значи това те забавлява?
— Нямаш идея колко!
Сигурна бях. Казах ли вече, че е извратен?...
Сякаш за да затвърди подозрението ми, че съм скочила в прекалено дълбоки води, той се приближи до мен и просъска в ухото ми:
— Ще ти измъкна душата заради това, че ме заряза!
Повярвах му на мига.


Казвам се Валентина Вълчева.
По образование и призвание – библиотекар, но през годините съм била също така учител в детска градина и начално училище, колкото да открия, че въобще не ми е призвание, продавач в бутик, консултант в автосалон, дори шивачка. Обвинявали са ме и в други неща, но нямат доказателства.
От Видин съм, но не съвсем. В различни периоди от живота си съм била също така от партизанското село Макреш и не толкова партизанското Цар Шишманово – и в двете все още имам солидно впито коренче, – от Велико Търново, където за едната бройка не се омъжих, и за половин година от Пловдив, където не ме сполетя никакво бедствие като предходните. Това – по адресна регистрация. По душа и сърце съм от всяко кътче на родната Вселена, плюс още няколко в добавка.
И като казах „партизанско”… Случайно или не, но за библиотекар официално си взех държавния изпит не на коя да е дата, а точно на 09.09.1999 г. Карма!
Работя в библиотека, живея в библиотека и някой ден, след смъртта ми, вероятно духът ми ще обитава пак библиотека.
А пиша отпреди да се родя сякаш. Нямам представа кога и как съм се влюбила в писането, но май първо се влюбих в момче, за което исках да пиша, просто защото нямаше сила, която да ме накара да му призная, че го харесвам. От позицията на времето мога да твърдя, че е хубаво, че тази любовна история си остана само между мен и една тетрадка. Ако не друго, поне приключи доста безболезнено, което в реалността е проблем. Както пише Ане Франк в дневника си, „хартията е по-търпелива от хората”.
Пиша, защото всъщност това е родният ми език. По-присъщият ми начин на изразяване, на комуникация с другите живи същества. Не умея да говоря добре, даже никак, но смея да се надявам, че пиша добре или поне по-добре, отколкото говоря.
Имам две издадени книги, които нямат нищо общо помежду си.
„И будителите били хора” се появи някак без да съм имала намерение да я пиша. Достатъчно се оказа обаче да ми подхвърлят идеята. Надявам се и вярвам, че се получи добре.
„Седмият ангел” беше нещо като спасение в тежък момент. Нея имах намерение да я напиша, исках да я напиша, но нямах намерение да я издавам. До един момент. После реших все пак да опитам и то взе, че се получи. Все още част от мен е на мнение, че може би трябваше да си остане в архива, но може би е просто ревност.
Именно със „Седмият ангел” през 2015 г. се явих ей така – да видя какво ще стане – в телевизионния конкурс „Ръкописът” на БНТ 1. Беше приключение и ценен опит. И което всъщност е най-ценното – запознах се с много себеподобни. Писането се оказа занимание не чак толкова самотно, дори напротив. Но знаете ли коя е най-голямата му сила? Държи ме сравнително нормална. Не знам защо, но съм убедена, че светът няма да понесе НЕпишеща моя версия.
Ще видим!


2021-12-22 | Прочетена: 171