Студена е водата ми...
Аз съм река, която тече към извора си.
А казват, че такава била и Смъртта.
Белите птици на душата ми
пощят мислите си.
Нежно се носи по вените ми мъгла.
Обвива и гали. Музика и гардении.
Парфюм с аромат на недокоснат грях
заплита сетивата в предчувствия.
И знамения. Троша копнежите си.
Превръщам ги в прах.
Студена е водата. В плитчините
съм влюбена. Ще долетят чаплите
на жестокото ми сърце.
Ще намериш в мен нещо изгубено.
Може би тайната на 7-то си небе.
А в мрака там звучеше Вагнер...
Бледи устни. Жадни за кръв.
Диша нощта. На пресекулки.
Голо рамо. Неустоима стръв.
Мислите ми днес са ледени висулки.
Драскотина от страст
по бузата на мрака.
В бяло за теб съм негласна присъда.
Да бъде моя душата ти чака,
но твойто покорство
черни пориви в мен буди.
Знам, че обсебен си.
В тебе съм сякаш.
И ако си слаб
по-добре е да бягаш.
В кръвта ти съм пуснала
клонки на драка,
Знам че боли...,
щом в краката ми лягаш.
Но мразя покорни
И във мен ще изтлееш -
Вощеница горяла
до смъртта на сърцето.
Чуваш ли болката в мене се смее
и отнася страстта ни високо в небето.
Един танц на снега, Милорд!
По тялото ми
тез кристали нежни
изплитат роклята ми -
дълга, с пелерина,
с която тази нощ
ще ти пристана -
забравила, че бях
кралица снежна.
Не питай ти
защо е почерняло,
като съсирената кръв
на стара рана
охлузеното мое рамо...
Целувка и ще стане
снежно бяло.
Не викай, замълчи,
бъди ми струна,
под пръстите ми
може да замръзнеш,
но после с дъх
дъха ти ще съгрея,
когато аз самата
те целуна.
И балът нов
на мащехата зима
откриват първите
снежинки пребледнели.
Дълбок поклон...
Не се бави, любими!
Във таз` история
нас трябва да ни има.
Лавина посред лято
Не са ли стъпките ми
онзи странен звън
кънтящ в душата ти
като цигулка соло?!
Минавам бавно
и ме драсва розов трън
от любовта ти
разсъблякла ме до голо.
Ще капнат капки кръв
с цвета на дива страст
по кожата ми бяла -
мрамор хладен.
Усещам как се молиш ти
без звук, без глас
и колко си
за тялото ми гладен.
Лавина посред лято
е страстта,
повлякла чувствата ни
мислите, душите
надолу някъде
към бездна във нощта,
невидим ад,
разливащ вино недопито.
Дали отровно бе,
та толкова горчи?!
Дали сме счупени,
та лесно ни плениха?!
Наливат грозде
уморените лози,
в тръстиките
пътеките се скриха.
И те прегръщам
удушила своя свян,
забравила коя съм
и къде съм.
От любовта дали
си ти до смърт пиян?!
Аз виждам ад и рай
в тоз поглед твой отнесен.
Дали е за последно любовта?!
Дали любов е или дяволска мория?!
Не се и питам.
Всъщност, просто е Съдба.
И свойта чаша днес
до дъно ще изпия.
Априлски дъжд
Бели перуники под дъжда,
нежността събрана в едри капки.
Зад прозореца застанала сама
с пръстче си рисувам нещо сладко.
Нека си вали. Априлски дъжд.
А студът пронизващ е до кости.
Иска ми се някак изведнъж
този свят да разбере нещата прости-
глътка нежност, шепа топлина
и усмивка нищичко не струват,
но спасяват и са слънце във дъжда.
Истински са и не се преструват.
Без чадър ще мина под дъжда.
Бели перуники ще накъсам.
После те очаквам у дома.
Мислите ми май са малко мръсни....
Дълъг път в нощта
Калейдоскоп. Градът.
Кампари и таксита.
Следобед късен.
Глътка тишина.
Бедро в коприна фина.
Компарсита.
Танго, усмивка.
Нощ без сън. Звезда,
проблясва в поглед
после бързо чезне.
Ще ми налееш ли?!
Не вино. Чаша страст.
Не чувстваш ли -
в сърцето ми е бездна?!
А да ти кажа сбогом...
не е в моя власт.
Когато трудно дишаш...
Аз съм Лилит.
Твоята черна луна.
Тежки са нощите,
в които не ме сънуваш
и празни са ръцете ти
търсещи на кожата ми дъха.
А той е навсякъде. По теб лепне.
Наяве ме бленуваш.
Петунии бели напоени с
нагарчащ вкус на страст
увиват се по тялото ти
и от тъгата ти вехнат.
Неземно е чувството
посято дълбоко в нас.
Вратите на Рая тайно
Дяволът ни е открехнал.
Но ние ще отминем,
създали свой собствен рай.
През пространството и времето
в паралелна вселена,
в която не съществува
понятието КРАЙ.
И е толкова истинско
като кръвта бликаща
от наранени вени.
Дъх на бели лалета
Направи ми кафе!
Тази нощ ще е дълга и сляпа.
Като луд цигулар
тишината във мен ще крещи.
И мелодия тъмна
като гъста смола
ще ме цапа,
щом опипом пристъпя,
с притворени в здрача очи.
Ти недей, не съсипвай
лалетата бели, които
нацъфтели са бурно
по хълма, където вали
само нощем и е после
до капка водата изпита,
щом звездите угаснат
и луната се счупи в зори.
Но сега си до мен.
И е хубаво толкова тихо.
Ще допия кафето
и до теб ще се сгуша.
Мълчи!
Искам в мрака да светим
с онази любов нежностиха,
без думи блещукаща
в двете бездомни души.
Прочетена от 949
Какво е поезията?!
В този наш свят от камък и метал, все повече заличаващ думичката нежност, на мен ми прилича на цвете, прорасло между плочките на паважа, ей така напук и на въпреки всичко безчувствено и егоистично. Дръзко и нежно, за да ни напомни, че освен тела имаме и души. Казвам се Геолина. Стефанова. Още наричайки ме с това рядко за нашия свят име, майка ми ме е орисала да бъда нестандартна и като земята, която е скрита в частицата Гео да създавам и пазя всичко, до което се докосна. Родила ме е два дни след Хелоуин и ден след Деня на будителите. Ето и страстта ми към готически стихове с нощ, цигулки и островърхи катедрали и професията ми на начален учител. Като добавим и двете кралици, родени през вековете на моя втори ноември - Клеопатра и Мария Антоанета, картинката става още по- интересна. Нима мога да си позволя да бъда обикновена?!:)
Живея и работя в атомната ни столица - Козлодуй. Стихове прописах както повечето поети още в училище. После ги поизоставих и повече се занимавах с рисуване, което е важна част от уменията на една начална учителка. Училищни стени, дъски, картини. И отново Времето ме върна в прегръдките на поезията. Сравнявали са стила ми на писане с този на Силвия Плат и Анна дьо Ноай. Утолявах жаждата си за споделяне в куплети с други като мен в различни домове за творчество из интернет. Междувременно събрах излялото се на белия лист и екран в десетина стихосбирки. И може би повлияна от любовта си към малчовците в училище последните ми 4 рожби в думи са книги-игри, които се постарах да станат интересни, забавни и желани от бъдещите си малки, а защо не и по-големи читателчета.