Винаги съм знаела, че имам богато въображение и че представите в моята глава са по-красиви, по-изящни и по-пищни от реалността. По тази причина гоня всички очаквания, които се раждат у мен, докато изтича времето до случващото се. И този път направих така. Иде реч за третата книга от „Наследството" - трилогията на онзи американски тинейджър, който успя не само да завладее американските деца с повествованието си, не само да накара и българските им връстници да организират фен-клубове, да следят кога ще излезе следващата книга, но и да накара „Туенти Сенчъри Фокс" да закупи правата за екранизация на първия том на романа му, да вложи пари в направата на един касов филм. И, естествено, да си върне вложените средства. За по-непозапознатите - това е трилогията „Наследство", първата книга от която, „Ерагон", беше екранизирана. Авторът е роденият в Южна Калифорния през 1983г. Кристофър Паолини. Когато книгата му излиза за първи път, той е седемнайсетгодишен, а две години по-късно е един от най-успешните автори според „Ню Йорк Таймс".
Та, колкото и да избягвам да си изграждам представи за събитията, които искам да посетя, колкото и да гоня очакванията за бъдещето, когато в Интернет прочетох: „Родната премиера на „Бризингър" - едно дългоочаквано събитие за българските фенове!", с трепет отворих статията да прочета къде, кога... И попаднах на съобщение, което почти ме пренесе в приказен свят. Издателска къща „Хермес", със съдействието на Национален клуб за фентъзи и хорър „Конан", ме канеха в неделния следобед (27.09.2009г.) да се пренеса в света на храбрия драконов ездач, да се докосна до книгата, да участвам в интересни игри (разбира се, за най-запалените почитатели се предвиждаха много подаръци) и, не на последно място, там ме очакваше „страхотна изненада". Е, как човек да накара очакванията си да не затрептят в сапфирено синьо и да не започне да брои дните до въпросната дата. И се заизграждаха у мен едни картини - вълшебно осветена зала, достатъчно голяма да събере, ако не Сапфира (драконката на Ерагон), то поне по-голямата част от решилите да посетят събитието. Вече чувах подрънкването на мечове, звука на джуджешките чукове и нежния елфически глас на Аря. Подготвих си и въпроси за интервю с преводача, с издателя, отдавна вече изчела всичко, което успях да намеря за автора. Един от тези въпроси беше свързан и с това дали по някакъв начин е възможно да очакваме и среща на живо с младия писател, който във всяко свое интервю споделя мечтата си да посети България, която познава само от снимките в Интернет и, дори и само по тях, е възторжен от Пирин, Рила и Рилския манастир. Исках да попитам издателя/преводача имат ли идея от къде непълнолетният 15-годишен Кристофър знае толкова много за българската история и най-вече от къде познава прекрасните ни народни приказки, които, по неговите думи, са го вдъхновявали при писането на отделни пасажи от романа. Разбира се, мечтаех и за споделяне между почитателите на романа - как всеки един от нас преживява този роман, какво намира за себе си в него, с какво тази приказка го вдъхновява. Изобщо, представях си няколко часа неделна приказка. Защото това е, което Кристофър Паолини ни предлага на страниците си. Една приказка, в която обикновено момче получава възможността да стане герой. Не защото някога е мечтало за това. Не защото се е подготвяло за това. А защото нещо, по-голямо от него, го е избрало. Този избор дарява малкото фермерче Ерагон с безценен подарък - приятелството на най-могъщото същество, познавано от човека, Дракона. Но, като всеки подарък, и този си има своята цена - променя живота ти, въвлича те в събития, за които не си и помислял, вкарва те в ритъм, в който трябва „мечът ти да е винаги остър". Да, да. Такива приказки сме чели много. Като започнем от споменатите вече български народни приказки, минем през света на Толкин или този, изграден в Белгариадата (която, между другото, по признание на нейния автор, също е вдъхновена от българската история) и така нататък, и така нататък. И знам, че, четейки тези редове, в главата на повечето възниква въпросът: „И защо тогава трябва да си купя и този роман? С какво той е по-различен?". Ами, с нищо. Фентъзи като фентъзи. При това, написано като по учебник - с присъствието на магията, на меча и с достатъчното ниво на хумор в него. Сюжет, познат от древността. За съдбата, за избора, за възможността, за силата. Но и толкова различен. Не на нивото на посланията, не и на ниво герои, образи, сюжетни линии, развитие. Различен е по стила си, различен е по лекотата, различен е по езика. Това е роман, писан от своя герой. Това е роман, в който вярата и илюзията се носят от самия му автор. Роман на детството, роман на грешките, роман на развитието. Следващите книги на Кр. Паолини, най-вероятно, ще носят много повече послания, най-вероятно ще ни предложат много по-добре изградени и описани образи, много по-добре структурирани сюжети и, надявам се, ще ни дадат и нещо ново, непознато, непрочетено. В тях няма да я има онази, чисто детска, вяра в сбъдването, в Съдбата, в голямото. Не ме разбирайте погрешно. „Наследството" не е детски роман. Нито, пишейки за детското в него, се опитвам да омаловажа стойността му или да оправдая автора с това, че е бил дете. Не. Романът, който ни предлага ИК „Хермес", е достатъчно завършен, достатъчно добре изграден, че да е равностоен на романите, издавани от зрели, мъдри, та дори и световно-известни автори. А от стила му могат да се поучат доста писатели, оставили далеч назад в годините първите си публикации. Говоря ви за онази вяра в чудото, за онази предопределеност в неопределеността, в която чисто и искрено са способни да вярват само децата. Авторът на романа, от своя страна, си е свършил перфектно предварителната работа. Прочел е онова количество книги (пък и правилните), което да го подготви да стане добър разказвач. Но е запазил себе си и своята откровена позиция, която да го остави невидим в романа, но и да ни позволи да го усетим. Намерил е своя стил, своя език, с който да ни разкаже това, което го вълнува и с което иска да ни предаде посланията си. Аз наистина вярвам на Дж. Толкин, че е изградил света на властелина на пръстените, за да ни остави един учебник по език и писане. И, може би, за това „Властелинът на пръстените" не се чета с лекота. Защото там героите, сюжетът, всичко онова, което ние търсим в един фентъзи-роман, е подчинено на тази основна идея - учебник. Само че, вместо да седне да разработва литературна теория, която биха прочели само специалистите (и много малка част от решилите да се отдадат на писането), Толкин избира приказния сюжет, за да структурира в него теорията си. И в продължение на много страници той ни учи как се изгражда свят, как се ситуират герои, как се развиват образи - с техните специфики, с тяхната роля, с техните речеви характеристики. Подавайки и основите, на които се държи един такъв текст - магия, меч, хумор. И, ако „Наследството" е роман, който си заслужава да бъде прочетен и, ако този роман не е досаден, въпреки че сюжетът и посланията му са ни познати от векове, то това се дължи именно на чувството за хумор, което притежава авторът му.
След всичко, разказано от мен за книгата и автора, след прочитането на такъв анонс за предстоящата, наистина дългоочаквана премиера, надявам се, всички разбират, че нямаше начин да спра фантазиите си какъв прекрасен следобяд ме очаква. А той дойде. Времето си има свои закони, а един от тях е в движението. Стигнах до посоченото място и там ме посрещна първото ми разочарование. Никаква зала, никакви вълшебни светлини, никакви мечове. Аз си мислех, че ИК „Хермес" са наели голямата зала в Културен дом „Средец", за да има място за всички, за да се използват възможностите на осветлението и сцената. Да, ама не. Събралите се около 40 почитатели на „Наследството" (част от които дошли от различни градове на България) бяха натъпкани в малкото пространство на бившето кафе пред залата. Къде ти място за моите мечове, чукове, макети на дракони. Къде ти средновековни костюми, елфски одежди и дълги лъкове. Е, затова пък изглеждаше препълнено и се създаваше впечатление за тълпа.
Официалното откриване, след десет минутно закъснение, започна от името на ИК „Хермес", след което думата беше дадена на Александър Драганов, който да представи книгата. Това представяне, поне според мен, направено на фона на музиката на Патрик Дойл (музиката от филма „Ерагон"), беше единственото, заради което си заслужаваше загубеното време. Александър се яви в ролята си на говорител на империята на крал Галбаторикс и ни разказа историята на Ерагон, Сапфира и предхождащите ги събития от гледната точка, която не е показана в романа. От гледната точка на другата страна. Макар идеята за такъв разказ да е вече много позната на почитателите на фентъзи жанра, хрумването е интересно и успя да пренесе присъстващите в света, изграден от Паолини, като допълни картината, представена ни от самия автор. След малкия театрален етюд, думата се предостави на нарочения от някого за най-голям фен на „Наследството" Иван Русланов, който сподели, че книгата на Кристофър Паолини не само го е вдъхновила да чете повече, но и да започне самият той да пише. Присъстващите в залата чуха и интервюто, дадено пред в. „24 часа" от Кристофър Паолини, който разказва, че има готови идеи за нови книги, но все още не знае в коя от тях ще се потопи. А като завърши романа си, първо ще се отдаде на четене, за да навакса пропуснатото, докато е пишел „Наследството".
Трийсетте минути, които организаторите бяха отделили на „Наследството" и неговия автор, завършиха с литературно четене. По-скоро с четене на сцена от първата книга - битката на Ерагон и Муртаг с Дурза, като, разбира се, в ролята на Дурза се превъплъти Александър Драганов.
И така от обещаните вълшебства от страна на ИК „Хермес" и Национален клуб за фентъзи и хорър аз, като обикновен читател, който не е в тесни контакти с никой от организаторите, получих само онези кратки мигове, в които имперският говорител ме потопи отново в света на Ерагон. Така и на разбрах коя е онази страхотна изненада, която ме очаква на премиерата. Може би, това е фактът, че само съм се лъгала, че книгата е трилогия. Нищо, че в първите две книги самият автор я обявява като такава. Да, да, ама не. Оказа се, че като станеш известен и продаваем, дори ти не знаеш колко тома ще е романът ти. За сега, предпоследно окончателно, „Наследството" е тетралогия. Но и това не беше голяма изненада, тъй като от прочетеното за романа аз вече го знаех. Или, може би, страхотната изненада, се състоеше в това, че събитие, обявено като едно от най-големите културни събития за есента, премиера на дългоочаквана книга, която има своите много почитатели, може да се направи без много подготовка, без кой знае каква организация, без дори да се предвиди достатъчно място, ако бяха дошли наистина всички почитатели или по-голямата част от тях... А, вероятно, страхотната изненада е в това, че такива като мен, макар отдавна да имат дете, но съхранили голяма част от детското си въодушевление, си представят един приказен следобяд, а той се свежда до половин час. Не знам. За част от присъстващите представители на медиите (а такива, признавам си, имаше в изобилие) страхотната изненада беше в това, че в залата присъстваха много млади хора, голяма част от които тинейджъри. Които не само присъстваха, които не само бяха гледали филма, но бяха прочели и книгата. И, ако някой си беше направил труда да поговори с тях, щеше да открие, че са прочели не само тази книга, а и достатъчно други книги. Та, скъпи родители, учители, експерти от Министерство на образованието, има деца, които четат. Уважаеми издатели, нека успокоя и вас - бизнесът ви няма да замре с измирането на нашите поколения, дето бяха научени да четат. За мен наличието на тези деца в залата не беше изненада. От години повтарям, че децата ни четат. Да, не четат това, което ние сме чели. Да, не четат по начина, по който ние сме научени да четем, но четат. Да, процентът на четящите тинейджъри е много по-нисък от процента на четящите сред моите връстници, например. Но пък и това дали децата ни четат или не е и наш избор и наша отговорност. Не може да ги натъпкваме в малки зали и неколцината рекламни плакати да ни свършат работа за декор и да очакваме те да дойдат и следващия път. Не може да си стоим по канцелариите, на бюрата или на по чаша бира в заведението и само да обсъждаме как „младото поколение не чете". Не може да им предлагаме скучни литературни четения, половината от които не се чуват, защото, макар и прекрасни автори, голяма част от поетите и писателите не са в състояние не просто изразително, а отчетливо да прочетат написаното от тях. Тези деца растат с динамиката на света, който ние сме изградили и изграждаме за тях. Тези деца растат в ерата на Интернет, в която Кристофър Паолини, макар и все още само да мечтае да посети България, познава по-добре от самите нас Рилския манастир и Пиринските баири. Тези деца растат с виртуална реалност, която е по-жива и по-образна от света, който е около тях. И те имат свои потребности и свои изисквания към онези, които им предлагат книги, текстове, премиери. Предлаганото им трябва поне мъничко да се доближава до онази перфектна красота, която изгражда за тях компютърната анимация. Поне малко трябва да е придобило от ритъма, динамиката и мистиката на компютърната игра. И в голяма степен да се е доближило да приказката, до вълшебството, до онова, което може и да си остане само мечтание, но е възможно в онзи виртуален свят, заради който те често заспиват в час и пропускат уроците си.
За мое голямо разочарование, премиерата, която ни предложиха на книга, носеща в себе си голяма част от това, което докосва децата ни, беше далеч, далеч от тази мистика и вдъхновение. И се питам за кого беше направена тази премиера - за почитателите на книгата, за да се представи един автор, който, макар и млад, е известен и богат, най-вече защото е запазил вълшебството в душата си и е прочел всички онези книги, които са му помогнали да остане такъв или събитието беше направено за медиите. Така или иначе, на всички е ясно, че вестниците могат да пуснат малък репортаж на страниците си в стил „На еди коя си дата се състоя премиера на еди коя си книга. Присъстваха, изказаха се", а поканената БНТ може да излъчи репортаж не повече от пет минути, заедно с интервюто. А почитателите... Е, те нали бяха там, за да се вижда колко са много, когато се публикуват снимки или се пуска репортажа, нали получиха своите подаръци и си купиха книгата с отстъпка. Пък и защо да ги бавим - тях ги чака следващият том на любимата им книга.
Самият Кристофър Паолини е дал пример за това как трябва да се правят неговите премиери. Все още много млад, все още много неизвестен, той облича средновековен костюм и тръгва да обикаля щата с книгата си. Това е времето на първото издание на книгата - на семейното издателство „Паолини Интернешънъл". Първоначално книгата се продава само в града, в който той живее. Но младото момче тръгва и обикаля 135 училища и библиотеки, за да запознае читателите с обикновеното фермерче, което се превръща в Ерагон. И намира първите си читатели, почитатели, приятели на Ерагон. По време на една от тези обиколки се запознава с Карл Хейсън, който впечатлен от младия писател, го запознава с издателя си и книгата има свое второ издание вече от „Рандъм Хаус".
ИК „Хермес" вече имат своите приятели, не само заради книгата на Паолини. На тях не им се налага да обикалят училища и библиотеки, за да продават книгите си. Но... купувачи могат да се намерят навсякъде и за всичко. Почитатели се печелят с хубава стока. Приятели и верни почитатели се изграждат с години и с много уважение.
Снимки - ИК "Хермес"
Прочетена от 1852