Осемнадесет без десет е. Вече чувствам провала...
* * *
Имал съм в себе си тъжна крепост за превземане. Не знаех, забравил бях за този сумрачен душевен кът.
Снощи имах премиера на последната си книга. Премиера в родното си градче.
Не съм бил убеден в началото, че ще се получи. Никак не съм бил убеден.
Млад бях, много млад. На двадесет и една, когато излезе първата ми книга: "За една нежна душа". Не само моя. В съавторство с Йордан Матеев и общият псевдоним Стивън Джордън. Изцяло хорър-трилър. Нещо малко познато по онова време в родината ни. Като се изключат четири или пет книги на Стивън Кинг и списанието "Други светове" - в което и дебютирах и се запознах със съавтора ми, за да направим този сборник, почти нищо друго нямаше на български. С малка уговорка разбира се, не става дума за класиците в жанра Едгар По, Лавкрафт и по-назад Мери Шели, например.
Книгата имаше успех, а аз се опомних неочоквано в друг свят. Пишел съм винаги, винаги съм си разказвал истории, но за някакви си книги, звучало ми беше като мечта за космически пътешествия и битки като край Ватерло. Не съм вярал, че някой ще ме вземе на сериозно. Е, взе ме!
В регионалните вестници никога не бях публикуван, но в националния печат вече излизах, при това редовно.
Тогава обръщах по каса бира, учех, бачках в Палеонтологичния музей на града и не можех да дишам без звук на дисторшън да ръмжи около мен. Хеви-метъл, щуротии и безсъние. Че и глупости от моя страна, че и арести, белезници, да не говорим за всичките истории в които съм се спасявал на косъм, явно Господ наистина си ги пази...
Скляпам, чудя се, случило ми се е, но още не го приемам като истина, че имам книга, че тя пък има успех, а залата на премиерата се пръска по шевовете.
Минаха много години от тогава. Имах и други успехи. И неуспехи, а градчето ми, изглежда се променяше с мен, дори по-бързо от мен.
Пътувах, съществувах, сменях местожителства. Имаше един дълъг период, в който само съм съзрявал. Писал съм и съм унищожавал ръкописи. Имаше и период в който спрях изобщо да пиша. В който спрях изобщо да съм жив, нищо, че дишах. Нямаше я енергията, нямаше го живеца. На тридесет и пет се чувствах на сто тридесет и пет. Предмет на доизживяване. Но не умрях, реших да възкръсна. За да изживея още по-невярващ, още по-силен момент на Коледният панаир на книгата 2006 година, когато се изсипа половин blog.bg, половин abv.bg -форуми, разбира се "Буквите", а и не само приятели и читатели от виртуала, а вече бях в друг период с "Бяс и рози". Оттогава имах разкошни премиери, представяния, езически погребения на книгите. В София, Ловеч, Хасково, Варна, Велико Търново, но не и в Асеновград.
В родното ми градче не се получаваха. Малко хора, но не само това. Имаше нещо подтиснато, нещо различно във въздуха от настроението по другите градове. Дори приятелите, тези които са ми близки за други качества, а не заради книгите и те не идваха. Логически обяснимо. Тук живея, хората знаят, че могат да ме срещнат винаги. И си е така.
Но все пак имал съм онази тъжна крепост в гърдите си. Обичам си градчето, ценя високо хората, някак криво ми беше, но съм се усмихвал...
Вчера съм очаквал да мине както винаги. Нещо обикновено, просто малка приятелска вечеринка...
От една страна съм очаквал това, но от друга...тръгнах напред с "The Trooper" като в битка срещу "тъжния Севастопол" в гърдите ми.
Пуснах парчето в блога си, през целия път си го тананикам. Спирам да си го тананикам. Резонансът от конски копита обаче продължава, трепти съзнанието ми, напукват се костите ми. 17 30 е...Стоя срещу тредесет и един голи стола в залата. Готов съм и пред тях да представя каквото трябва. Отразената светлина ми се струва усмивките на речните нимфи, които са ме вдъхновявали за разказа.
Осемнадесет без петнадесет е: провала изглежда на лице. Трима са се появили. Не смеем да започваме, но не можем да отлагаме. Преди да седнем по столовете, тримата са вече шестима. Още скърцат столовете, когато шестимата стават дванадесет и още не е започнал д-р Димитър Атанасов, когато хората отново се удвояват.
Има все още празни столове, но духа би изпълнил и далеч по-голяма зала. Позитивен и радостен, притаен дъх, като пред нещо интересно. Настроението ме завладява, а сигурен съм същото се случва и с д-р Димитър Атанасов, следва такова представяне от негова страна на книгата ми, че още дълго ще съм впечатлен от дълбокия прочит и професионализма от една страна, от друга от откровената емоционалност на словото. Просто живо, имам чувството ми, че героите оживяват, влизат в разговор с публиката, тяхната драма е съпреживяна, все едно, че са действителни, а с тях се разгръщам самия аз и миналото ми в което съм ги създавал, за да разбера сам себе си, далеч по-добре.

Настроението е толкова високо, че мислех си, че по-високо не може и да бъде. Когато се появяват Павлинка/Пинче/ - виновницата за тази книга и още една невероятна жена, която до снощи не познавах, но вече уговорихме с нея и премиера за София.
/Току-що ме прекъснаха по телефона, двете още са в Асеновград, ще ходим сега към Бачково, но да пусна постинга първо/

Пинче още не си е взела дъх, но заедно с поетесата Антоанета Пашева, която нямаше представа, че ще чете, разиграват едноименният разказ "Порочна връзка"
и това вече е краят на премиерата, но началото на вечерта.
Всъщност: още съм вчера. Още снощи се опитах да напиша този постинг, но не успях. И днес ми е трудно да си събера мислите, а щастието не може да се изпише.
Изпълнен съм още с емоцията, с усмивката, с вълнението което създадоха разказите ми.
И най-важно! Падна "Тъжният Севастопол" в гърдите ми.
Най-после се случи това което исках, така както не съм и смеел да мечтая и в родното ми градче...
Сега тръгвам към Бачково.
Премиерата на "Порочна връзка" в София ще бъде на 06.03 от 18:00 часа. Очаквайте подробности!