Избрана българска поезия


Иван Пейчев - най-добрият поет-маринист

Иван Богданов | 2019-09-05


Не си отивай,

ще ми бъде тъжно

без твоите ръце.

Не си отивай,

ще ми бъде тъжно

без твоите единствени

ръце.

Не си отивай,

аз ще ти направя

най-страшното признание.

Под мостовете

не шумят реки,

когато ти не си със мен.

Пристанищата

са най-мръсно доказателство

за липса на море,

когато теб те няма.

Не си отивай.

 

/*публикувано за пръв път в Алманах “Поезия` 66”, София, 1966, стр. 119/

 

Далечно

 

Напразно всяка вечер аз поглеждам

във старата кутия за писма.

Не идва пликът бял със почерк нежен,

с любимо нежно име на гърба.

 

По коридора тръгвам много бавно

и в стаята си влизам много сам

и седнал до проэореца по навик

стоя във мрака, чакам теб, мълча.

И мисля дълго как отмина влака

и мисля дълго колко си далеч

и колко дни ще трябват на писмата ми

да стигнат до далечния адрес.

 

Прости ми, че така скърбя за тебе

не бива, знам, не бива, а боли

Прости ми, утре пак напразно ще погледна

в кутията за малкия бял плик.

 

/из “Стихотворения”, 1948/

 

НЕ Е ИСТИНА,

НЕ Е ИСТИНА.

Аз ще тръгна

да намеря и теб,

и морето.

Не е истина,

че не зная

къде ви загубих.

Не е истина –

зная къде е морето,

зная къде си и ти.

Огромното свое

страдание зная.

Тръгвам

да търся

морето.

Наистина тръгвам

да търся морето

и тебе.

С огромното мое

безумие тръгвам.

 

ВЕРОЯТНО,

навярно,

сигурно

с тъмнината ще идва

страхът.

Съвсем сигурно аз ще се

връщам,

без да зная накъде и защо.

Само моята скръб

отговорно

ще върви заедно с мен,

без да знае къде и защо,

но с безкрайната

скръбна увереност

на една вероятност,

означаваща скръб.

 

ЗИМАТА ЗАТВАРЯ

ВСИЧКИ ПЪТИЩА.

Затваря пътешествията

на дърветата.

Затваря моите

ръце,

протегнати

към теб.

Прости ми,

аз не съм виновен –

зимата затваря

всички пътища

затваря пътешествията

на дърветата

и моите протегнати

ръце.

Допускам,

аз само допускам:

има страни без зима.

 

НАПЪТСТВИЕ

Когато ти решиш да си заминеш,

недей си взема сбогом нито с мен,

нито с морето...

Иди си, без да се сбогуваш.

Отплувай до съседното пристанище -

до другото пристанище отплувай незабавно.

Там ще съзреш пак и чайките, и ветровете,

и лодките с гърбове катранени.

Ще отпочиват пясъците кротко

и всички улици ще водят към морето...

Иди си, без да се сбогуваш.

По кея, опустял внезапно,

по облака, над залива застинал,

по дюните, внезапно занемели,

ще разбера, че вече си заминала.

Тъй сребърните малки риби идват

и недокоснали брега,

се стрелват пак

навътре във морето.

Аз дълго ще почуквам с лулата си

по камъка, горещ от светлина,

и ще си тръгна, без да я запаля,

оставил купчинка студена пепел

по камъка от светлината топъл.

Вълните ще шумят със белите си гребени

и този шум, дълбок

и тъмносин като морето,

ще спре до тебе,

тъмносин като морето там,

в другото пристанище.

Но ако сушата не ти предложи нищо ново,

ако в сърцето ти нахлуе властният й повик -

веднага си тръгни.

Ще се разтваря бавно хоризонта,

брегът ще губи свойте очертания.

Морето има хиляди пристанища:

отплувай, без да се сбогуваш

с ни едно от тях.

Додето някой ден ще чуя смях,

ще чуя стъпки - бързи и отчетливи -

по стълбите на дървената къща

и върху устните си ще усетя устни

с дъх на море и нар

и със затворени очи ще знам, че ти се връщаш.

Защото всичко край морето е море.

То идва, за да си отиде -

отива си, за да се върне пак.

Затуй недей си взема сбогом ни със мен,

ни със морето.

Иди си, без да се сбогуваш.

 

 

О, КАК СЪМ УМОРЕН!

О, как мечтая

да се завърна

някъде

при някого,

една спокойна чаша

да изпия,

в един спокоен поглед

да потъна

и вече никога да не мечтая

за своето завръщане!

Самотните ми

тъжни пътешествия

сломиха моя кораб,

те сломиха неутолимата ми

жажда

към света,

наричан

пътешествие.

Страхувам се да бъда

уморен,

но как мечтая някога

да се завърна

отнякъде

при някого,

една спокойна чаша

да изпия,

в един спокоен

поглед да потъна -

последното ми

тъжно пътешествие.

 

НЕКА СЕДЕМ КАПИТАНИ

ПОВДИГНАТ ТЯЛОТО МИ.

Нека седем ветрове

тъгуват за мен.

Нека седемте жени на капитани

да спрат

и хвърлят с тесните ръце

убийствен пясък,

слънце

и сълзи.

Нека всички

морета

да спрат на брега,

за да видят

как седем

капитани

изнасят

смъртта

от Созопол.

 

НЕ МОГА ДА ТИ ПОДАРЯ

СЪРЦЕТО СИ,

разбито от безумство

и от вино.

Не мога да ти подаря

морето,

защото то не се

дарява никому.

Не мога мойта

смърт да ти предложа.

О, тя е моя смърт,

принадлежаща

единствено на мен,

единственото

състояние,

което никога

не ще е твое,

ако зависеше

от мен.

 

АЗ НЕ МОГА ДА БЪДА ВИНАГИ С ТЕБ

под студените звездни пространства.

Толкова слаби са твоите нежни ръце

спрямо тяхната сила гигантска.

 

Те ме викат, те властно и нежно зоват

с чистота необятна, която

буди в мен първобитния мъж на лова

и аз бягам от твоите обятия.

 

И когато без страх отвъд всеки предел

острие моя поглед забива,

нашта – малката, скъпата, земна цел

със безкрайните цели се слива.

 

И ми става по-близък човека, засял

каменистата почва с дървета,

ветровитите хълмове с буйни лозя

и прокарал в гората пътека.

 

И ми става по-близък от самия живот

със растежа, със вечното тление,

който тежките форми на зрелия плод

разрушава за ново рождение.

 

Разбери, аз не мога да съм винаги с теб

под студените звездни пространства.

По-силно от твоите ръце ме влече

тази сила гигантска.

 

Но не зная, когато, от звездния дъжд

озарен, тук при теб се завръщам,

дали аз съм все така същ

и дали самата ти си същата.

 

СТРАХ

Очите ме болят от много слънце,

от погледи, тютюнев дим и вино,

от ветрове и облаци разкъсани,

от гари, разписания и линии,

които вечно гонят хоризонта

с локомотиви, жици и семафори,

със пушек чер, с фенери, със кантони

и все пак никъде не ни отнасят.

Преследва ме скръбта неизживяна

на образи и мисли премълчавани,

на тъжен смях в бордеите пристанищни,

на виденото през стъкла и брави.

Скръбта по малката къщурка селска,

скръбта по всичко близко и далечно.

Не искам и насън да Виждам устни,

изгубили цвета си и усмивката,

ръце безсилни, бледи и отпуснати

върху писма и пожълтели дрипи;

разбити сгради, улици разкаляни,

сандъци с вехтошарски принадлежности

и дъжд пред магазини и пред хали -

разтворил празната си сива мрежа.

Не искам, вече никога не искам

да бъда сам, останал само с думите

за обич, за омраза и за истина.

И ако трябва - ще умра безшумно,

но с любовта, с надеждите на хората,

със нежността в квартирите затънтени,

очите си завинаги затворил

наистина от много, много слънце...

 

ЛЮБОВ

 

Изглежда снощи е валяло дъжд

и за това са весели дърветата,

и парка - винаги един и същ

със хиляди листа и капки светли.

 

На пейката седи пазача глух.

Ще бъде смешно, ако го запитам

дали е чул, когато ти със друг

си минала под здрача и звездите.

 

Не се страхувай, няма да съм лош

и ще разкажа тихо, но на себе си

защо се разделихме и защо

днес пак съм уморен и малко бледен.

 

Сънувахме ли? Свиреше щурец

и всяка дума беше тъй ненужна.

Студени бяха твоите ръце,

а устните - затворени и чужди.

 

И някак изведнъж за миг разбрах

смеха горчив и погледа далечен.

Наоколо бе мрак и пустота:

аз знаех, че не ме обичаш вече.

 

Сега съм сам, но тъй е по-добре.

Разбирам всикчко и не те осъждам.

Вървя замислен в пролетния ден

и може би съм тъжен...

 

Иван Пейчев е роден на 16 декември 1916 г. в Шумен. Учи в Шуменската гимназия. Заради активно участие в ученически стачен комитет и РМС е изключен от гимназията без право да продължи образованието си (1933).

От 1939 до 1948 г. публикува епизодично произведения и сътрудничи на в. „Отечествен фронт“, „Работническо дело“ и в. „Стършел“. От лятото до 9 септември 1942 г. пише първата си пиеса „Трите прилепа“. През периода 1949 – 1955 г. работи като кадровик в Димитровград и библиотекар в Калофер. През периода от лятото на 1955 до есента на 1964 г. завършва пиесата „Всяка есенна вечер“, която е превеждана, издавана и поставяна в чужбина. През 1958 г. дебютира като драматург с пиесата си „Ковачи на мълнии“. През пролетта на 1959 г. написва пиесата „Денят след най-кратката нощ“.

От 1966 г. работи като драматург в Сатиричния театър в София.

Удостоен със звание Заслужил деятел на културата (1967). Отличен с Димитровска награда за пиесата „Всяка есенна вечер“ (1974).

Умира след продължително боледуване на 9 юли 1976 г. в София.

 


2019-09-05 | Прочетена: 599