Хипермерност

Книги в аванс


Мария на сутринта

Васил Даскалов | 2020-04-14


ГЛАВА VI

 

Слънцето пада скосено и се валя в последните облаци на хоризонта. Огненооранжевият заник ги покрива с игриви прежурящи багрила. За един час в кафенето на центъра те са повече баща и син, отколкото всеки друг час в апартамента. Научават повече за себе си, принудени са да си говорят и да споделят повече. Тези моменти с детето напомнят морската почивка. Даниел прекарва една бира време с тях, после излиза с приятелите си. Нали празнува тази нощ в дискотеката. Останал сам с жена си, Евгени ѝ предлага да продължат празнуването на вилата. Има нужда да се измъкне извън града в търсене на уединение и романтика. Марго не е изкушена от идеята – идния ден ще става рано заради поправителен изпит в училището. Да отидат до вилата и да се върнат на ранина! Не, твърде голямо разтакаване, тя няма да се наспи добре, той пък няма как да пие. Добре, нека бъде ресторант. Не, нека бъде просто вкъщи на бара. Така семейно познато и тяхното си. Евгени отстъпва, макар да му се ходи някъде. 

Същия ден по-рано той трескаво очаква Мария в работилницата. Пак е на седемнадесет, жена му и синът му още не са се появили в живота му, а работата е просто параван. Към десет тя най-сетне се появява. Носи нежна, полупрозрачна рокля по тялото в цвят на шампанско. Бедрата ѝ атлетично напомнят хармонична древногръцка статуя. Деколтето плавно очертава стегнатия, дързък бюст. Мария затваря вратата на гаража след себе си и облича всичко в тъмнина. Удря се тук-там, но го намира. Пипа инстинктивно корема и гърдите му, гали това, почти същото тяло от юношес­ката младост, което някога е било нейно, вече малко по-широко, по-отпуснато и космато. Но в общи линии – все така нейното момче. Един торс се тласка вълнообразно към нея, в послушната си отдаденост. Спускат се на колене, лягат, окъпани в солта на дългоочакваната лудост, търкалят се по прашния под, натискат се един о друг, изнемощели от болезнения прорез на забравените устни, от нестихващата, бясна стихия там, между пъргавите бедра. Неговият торс като вълна, която никога няма да достигне брега – надигащ се, търсещ да запази близостта, да бъде опрян, примрял в тялото ѝ още малко и още, и още преди да се разбие в пяна, мокър и солен… Стихват изтощени, без дъх, упоени от вливането им в една обща топлина. 


***
— Не ми е лесно. С тебе се виждаме едва от десетина дни. И… знаеш ли, като гледам тази плътна, вековна гора, си давам сметка, че тя е била тука и преди нас и че ще остане и след като остареем, ще продължи да бъде себе си. Гледам я и се питам дали няма да изпусна момента да бъда себе си, да бъда истински добре. И после… не се ли примиряваме с отлежалото щастие, без да съзираме, че има нещо различно за изживяване? Защото, когато остарея и тази гора ме гледа със същото си спокойно величие, искам да не съжалявам за нищо пропуснато. Обичам семейството си, но не искам един ден да съжалявам, че съм те изпуснал. Не искам да се примирявам с отлежали емоции. Не искам да изляза от тази гора като отегчен съпруг, който просто си е разведрил либидото. Може би ми трябва време. Съгласи се, че ми дойде много изненадващо.
— Мислиш ли, че след месец или година ще ти е по-лесно да я напуснеш? Кажи ми и ще си тръгна, ще те оставя. Като не съм наблизо и не съм твоето някогашно момиче, няма да се чудиш какво да правиш.
— Не си тръгвай... – стиска ръката ѝ и се усмихва. – Веднъж те изгубих заради родителите си. Не мога сега да те отпратя по собствена воля. Кога се връщаш в София?
— След два дни, в неделя. Така или иначе ми се налага да се прибера. Просто ще спра да те притеснявам. Виждам, че ти си привързан към нея, ти не търсиш да я напуснеш на всяка цена. По-скоро си объркан заради мене.
— За едно имаш право. Не мога да реша – става и ѝ подава ръка да се изправи до него. – Добре, ето какво ще направим, миличка. Дай ми тези два дни да се събера, да се подготвя психически… Ще се срещнем в неделя на сутринта. Пред работилницата. Няма значение кой ще те види и кой не. Искам да дойдеш и да ми кажеш какво си решила. Реши го вместо мене. Според това, което ти искаш, от което ти имаш нужда – обгръща топлите ѝ бузи с шепите си. – Ще се съобразя изцяло с тебе. Френското ми момиче! „Ще отидем там, където и когато ти поискаш и още ще се обичаме, дори когато любовта умре“. 

***

Като навлиза в София и се убеждава, че градът не е умрял, а само още си почива в ранния съботен час, мъжът зад волана възвръща ободрението си. Мисли за сина си с онова чакано усещане на солидарна драгост и признателност. На баща, който е намерил разбиране. Спуска се по булевард Брюксел – оттам новата директна отсечка го изстрелва като ски шанца до Терминал две. Паркира в подземния паркинг. Взима широкия асансьор за пътници от Ниво минус две. Изкачва се нагоре и телефонира на Даниел.
— Да, горе съм. Чакам те – казва радушно младият барман. 
Вече и у сина се усеща приятното конфи от очакване, уважение и обич. Двамата си пасват добре в начинанието, както се казва, по мъжки. Майка и дъщеря по-неохотно щяха да изживеят срещата с новата половинка на родителя. Но виж, двама мъже го приемат без излишна драма. Без женските съпоставки, анализи и присвити от яд устни.
— Хей, ето те! – ликува Евгени, прегръщат се с потупване. – Измореничък си. Ха-ха, как се прозяваш като дете. 
Забелязва промяната в сина си – лицето му е станало по-изпито, а около и най-вече под очите са се оформили контури и сенки. Нощният живот. На бармана. Изпитва нещо като угризения, че го натири да работи и то такава работа, разбиваща съня. Даниел го подкрепи, идва на крака да се запознае с мащехата, а баща му го остави да се блъска в нощен бар… Не беше ли тъкмо това и поводът за развода? Ама пък му е така хубаво да посрещне Мария именно с него. Такава стабилна гордост и облекчение! 

Още като младеж, през 90-те, Евгени не може спокойно да изживее връзката си с любимата Мария. Потискан от авторитарната майка, той отглежда в себе си мъжката нерешителност.
Същевременно този мъж се показва достатъчно своенравен да търси други задкулисни пътища, за да вземе реванш спрямо матриархата. Като студент бърза да се обвърже, да направи дете… Така постига нещо сам, преобръща правилата на майката. Бракът му върви, докато един ден той не сеща сериозна празнота. Буди се нощем, за да разбере, че не е изживял най-същественото, онова от юношеското време. Че изобщо не е живял. Тъкмо тази негова липса, неизживяното, го карат да се страхува от средната възраст, да се сравнява често с вече поизрасналия си син, да заявява в мислите си, че той, поколението на прехода, е извървял трудния път, за да достави благата пред младото поколение наготово.
Появата на Мария го кара да си даде сметка, че животът му е спрял, сърцето му никога не е туптяло, както на седемнадесет. Макар и взел реванш спрямо майка си, той всъщност само е сменил едните ограничения с други.
И понеже Евгени не успява да се отърси от своята нерешителност, той остава избора в ръцете на Мария. Един от най-силните моменти в книгата е тъкмо нейният избор. Тя, момичето, набедено за лека жена, което се завръща след двадесет години, вече не така чиста, по-разкрепостена от всякога, изпълнила проклятието на майка му да бъде нещастна в срамното си великолепие, тя, Мария трябва да реши на сутринта дали да сложи край на брака му.
Един роман под мотото на френския шансон – ,,Ще отидем там, където и когато пожелаеш, ще се обичаме и още, дори когато любовта умре“.
,,Пуши на прозореца, оглежда се. Носи мислите си от високо. Бърза да пусне подсвиркващата песен на Жо Дасен. Хваща някой думи, разпознава се в героя. Времето му се струва твърде дълго, някой, който го познава добре… Изгубил се е… И тя ще му направи едно хубаво кафе. Тази вълна, която никога няма да достигне дюната. Той се беше сдържал, не беше събирал куража да я има, да се изложи на липсите, на трудните и неприятни ранявания, за да я има. Беше стоял на едно място. Като вълната. Която никога не достига дюната. Защо нейните шансони носеха такъв драматизъм?“

Книгата може да бъде поръчана оттук  - https://knigite.bg/book_new.php?pid=409



2020-04-14 | Прочетена: 257