БЕЗ ПРИЧИНА
Ще те поканя на пазар.
Не на кафе. И не на кино.
Ще бъде в петък, ден пазарен.
И ще изглежда без причина.
Ще хвана твоята ръка,
та между хората да минем.
И ще изглежда – ей така…
И ще изглежда без причина.
Ще продължа да я държа,
че може някак да изстине.
И няма никаква лъжа,
че ще изглежда без причина.
И ще поискам с теб така
и през живота си да минем.
Ръка в ръка. Ръка в ръка.
И без причина. Без причина.
МЪЛЧАНИЕ
Аз бях от тях. Един от тях.
Един от тях, които си мълчаха.
Да, аз мълчах. Мълчах! Мълчах!
Свидетел ми е всяка празна стряха.
Аз нося грях. Доказан грях.
Свидетели са всички терминали.
Мълчах! Мълчах! Мълчах! Мълчах!
Мълчание, сравнимо с цианкалий!
Страхливец бях. Мълчах от страх.
Простете. Съжалявам. Sorry.
И аз мълчах. Сега разбрах –
с мълчание се пишело история.
А вий – деца. Деца… Деца…
Във времена на отчаяние
със сърчица, със сърчица
ще плащате за нашето,
за моето
мълчание.
В ОЧАКВАНЕ НА ЕСЕННИЯ ДЪЖД
В очакване на есенния дъжд,
тъй както съм го правил неведнъж,
във кръчмата реших да се отбия,
не крия мисълта – да се напия –
безпаметно, и чак до козирката.
Дъждът старателно обливаше стъклата,
а аз старателно направих хикс по сто
от жизнено потребната отрова...
Обичам есенните дъждове,
защото са дълбоки, със характер –
рече ли в есен дъжд да заснове,
да се откаже лесно не очаквай.
Обичам есенните дъждове,
защото мога с тях да потъгувам
за мойто лято, скършено на две,
с което няма как да се сбогувам...
СТОГОДИШНО ПИСМО
Стогодишно писмо.
Стогодишно писмо във бутилка.
Без адрес, без печат, без клеймо.
Сякаш времето в пазва е скрило.
Живо беше. Усещах, че диша.
Хей, подателю, thank you, merci!
С бледи пръсти отворих го.
Пише:
„Обичам те, който да си!“.
Нещо сграбчи ме, гърлото стисна,
гледах листа без дъх и без глас.
И, преди да го хвърля
обратно в морето,
дописах:
„И аз!“.
НА ВРАТАТА НА БЕЗДОМНИТЕ
Тръгна... И остави мрак... и пустош...
И едно мълчание... огромно...
А рояци от вторични трусове
срутват планини от тежки спомени...
И е равно... Права е чертата...
Вече нищо... нищо няма смисъл...
Но почакай, горест! Пълзешката
ме обсаждат леки, светли мисли!
И една мъждукаща надежда
милва ми ръката и нарежда:
„Има още много здрави стомни!“.
И кълни отново в мен копнежът!
Възроден, с любов и с тиха нежност
чакам! На вратата на бездомните...
Прочетена от 2669
Аз съм на 67 години.
Защо започвам така? Защото, може би, най-интересното нещо в творческата ми биография е свързано с възрастта ми.
И така – аз започнах да пиша поезия малко след като навърших 60 (не че не бях опитвал и преди, но беше съвсем незначително и епизодично). Началото бе съвсем плахо. Възползвайки се от възможностите за контакт и обратна връзка, които дава Фейсбук, с всеки следващ ден надграждах, упорито се самоусъвършенствах и така за изминалите вече 7 години написах над 700 стихотворения. Всяко от тях беше стъпало нагоре. През последната година и половина реших да сверя часовника, участвайки в няколко конкурса. Спечелих две първи, едно второ, две четвърти места и за мен най-успешното участие бе в конкурса „Биньо Иванов“ 2021, където в конкуренцията на 316 поети с 842 стихотворения, бях сред дванайсетте наградени. Разбира се, тук трябва да добавя и съвсем прясната моя номинация за литературна награда „Бианка Габровска“ 2021 със стихотворението ми „Рисунка с въглен“. Първата победа в литературен конкурс през 2020г. стана катализатор за издаването на поетичната ми книга с любовна лирика „Утринна сълза“, която съдържа 100 стихотворения. В близко бъдеще планувам издаването на нови стихосбирки, за които вече имам необходимите идейна нагласа и подбор.
Така, макар и 67-годишен, аз минавам за „млад поет“. Тази, макар и сравнително къса творческа биография обаче, съвсем не бих нарекъл скучна, безинтересна и бедна. Поне за мен е така. И се гордея с това!