Без сбогуване
Отивам си,
но бавно,
като просяк,
понесъл в шепи
утрешния ден,
усмивка просеше
дъхът ми топъл.
(Нали и просякът
за нещо е роден?!)
Отивам си,
но тъжно,
като фея,
раздала
и последната луна,
годините
да връщам,
не умея,
(от кладите
възкръсва любовта.)
Отивам си,
но тихо,
като мисъл,
дъждът - беглец
следите ми
ще скрие,
духът
на свободата
е орисан.
(Забравихме ли?!
Орисахме го ние!)
Обречени на есен
Мария събра във куфар парчета Родина,
изпреде сълзите в шевица за майчина гръд,
отряза косите си свилени, преди да замине…
…последните майки тихо на прага седят…
***
Добър вечер, майчице!
Седнала си вън,
сякаш, че листата
са капещи камбани.
Вчера ли си тръгна,
като розов сън
твоето момиче
и остана рана.
Вятърът те милва,
майчице, но с хлад,
есента е жълта –
като восък в църква.
Алчните се хранят
със съ́лзи и със глад,
а с кръвта на босите
се рисува кръста.
Ляга си мъглата,
майките не спят,
стиснали във скута
остатъци от лято.
Облаците бели
с децата им вървят -
последните деца
от ранено ято.
Добър вечер, майчице –
скръб и тишина,
в дланите ти плаче
неродена есен.
Нека чуем, майчице
твоята душа –
прокълната, майчице
да е черна песен!
„Шах“ с пешката
Ноември се е смръщил,
като чумав,
от жилите му капе
течен студ.
Безумно е
във кралството на гърбави
единственият конник
да е луд.
Безумство е
слепецът да рисува
и глухият да чуе
нечий глас,
във царството
на празно съществуване,
безумството
е винаги на власт.
И няма "утре",
ще остане "вчера",
една следа
със букви и душа,
днес ТИ си този,
който определя -
ще имат ли
децата ни
страна!
Вълшебство в неделя
Неделя е -
ухае на канела -
измислям си -
красива, стара къща -
закръглена, усмихната,
дебела,
където някой
винаги се връща.
А дворът е голям -
като камбана,
във скута приютила
цветно детство,
мирише на канела
и на мама,
която стиска
в шепите
вълшебства.
Октомври е -
избягал клоун цветен,
жонглира
със боички по баира.
Измислям си -
красива, стара песен,
с която мога
времето да спирам.
И там да бъдат
бели, стари къщи,
със мирис
на канела и на мама,
където някой
винаги се връща,
дори когато
вече нас ни няма.
Изживей ме
Открадни ме,
за малко от времето,
то се храни
със моята младост.
Превърни ме
на огън във вените.
Изживей ме,
дори да съм ярост.
Открадни ме,
сега съм кралица-
с дъх на пролет,
с лице на икона,
със душа
на възкръснала птица,
да обичаш
е лесно, Нероне.
Открадни ме,
не спират стрелките,
изживей ме -
дори като рана,
утре сняг
ще затрупа следите
и само кръста
след мен
ще остане!
Прочетена от 1646
Името ми е Албена Димитрова Шуманова. Родена съм на 05.08.1971 г. в гр. София.
Завършила съм техникум по електроника (сега професионална гимназия) "Джон Атанасов". Висшето си образование съм завършила в ПУ "Паисий Хилендарски", специалност "Българска филология". Живея в гр. Пазарджик.
Пиша сравнително рядко напоследък, защото не аз мога да намеря думите и римите, а по-скоро те откриват мен. Музата ми е абсолютно неконтролируема и своенравна, но аз се радвам, че ме навестява от време на време. Имам собствен блог от 2006 г. в blog.bg - alidora.blog.bg, където публикувам по-голямата част от записаното. Мои произведения има също и в hulite.net. От печатните издания имам няколко участия в поетични конкурси на в. "Уикенд", както и множество статии в същия.
Участвала съм в доста конкурси за поезия и проза, но не съм била сред първите и не съм печелила, затова тази номинация означава много за мен.