Знаете ли историята на Адел Юго, най-малката дъщеря на писателя Виктор Юго? Невъзможната ѝ любов към лейтенант Албърт Пинсън я докарва до лудост – в прекия смисъл на думата – и я обезсмъртява – състоянието, в което се намира, остава в психиатрията и литературата под името "Синдром на Адел". Струва ли си да се посветиш на друг човек с такава патологична отдаденост, че животът ти да загуби смисъл без него?
Изглежда, че дори през далечната 1854 г., когато подчинената роля на жената в обществото е била факт, сляпата и безусловна любов не се е оказала достатъчна, за да превърне Адел в желана партия за лейтенант Пинсън. Напротив, пълното подчинение и непрестанното преследване е убило всякаква благосклонност и симпатия от негова страна. А историята разказва, че в началото романтичният интерес е бил взаимен.
Не е ли така и днес? Прекомерното внимание ни задушава и ни пречи да вървим напред. Иска ни се да бъдем забелязани, но не и обсебени, обичани, но не и обожавани до фанатизъм. Равновесието е нормалното състояние на всичко в природата, всяко излишество е противоестествено. Любовната лудост създава чудесни сюжети за литературни произведения, но в ежедневието води единствено да разочарования и страдания.
С други думи, ако си напът да полудееш от любов, а тя просто не се случва, опитай се да я желаеш малко по-малко. Понякога това е достатъчно.
Прочетена от 772
Пиша. Слагам върху листа всички онези неща, които не си казваме лице в лице, защото е социално неприемливо. Литературата се подчинява на различни правила. И слава богу! Ако и на страниците на книгите трябваше да си мълчим за важните неща, кому щяха да са нужни тези хартиени динозаври?
Питай ме, а аз ще отговарям. Няма забранени теми. Има само интересни и безинтересни. Няма забранени думи. Има само подходящи и неподходящи. По-често ще ти отговарям в стихове, но и прозата не ми е чужда. Ето на, уж трябваше да се представям, а пак започнах да ти пиша писмо. Защото си те представям от плът и кръв и не създавам изкуство в името на изкуството, а пиша заради теб и до теб. Вярно е, че „самото усещане за добро стихотворение носи своя собствена причина за съществуване", както казва Буковски, а можем да отнесем твърдението му и към всяка друга литературна творба. Но все пак си те представям как четеш. Чудя се дали смръщваш вежди, когато се съсредоточаваш, и поглаждаш ли брадичката си, докато се усмихваш одобрително.
Точно до теб, непознати читателю, отправих писмото си през 2018 г., когато младата вдъхновителка Мила Боги попита “Какво означава да бъдеш човек?“, а когато спечелих първо място в конкурса ѝ, сама разнасях писмото си по площади и гари с надеждата, че ще стигне до теб. Пак за теб си мислех, когато писах есе за доброто през същата година - „Само ако започнеш да правиш добро, ще повярваш в него“. И понеже си ми на късмет, отново бях отличена, този път с трето място. Не отричам, че положителното мислене не ми е сила, но докато си те представях, написах творба, достатъчно оптимистична, за да влезе в сборника „9% лъчезарни сонети“.
Два пъти проверявах дали не ме четеш от Сливен и пращах свои стихотворения за участие в литературния конкурс за учители на ПХГ "Дамян Дамянов". Явно те намерих там, защото през 2019 г. бях отличена с първо място в литературната надпревара, а през 2021 г. – с второ място. През 2020 г. за кратко загубих следите ти и, докато се страхувах, че съм се лишила от присъствието ти завинаги, пратих ти отчаяно послание в стихове чрез сборника „Речник на Страданието“ на Психологичен център „СОВА“. Сигурно ме чу, защото ми отговори, че още ме четеш - и в Стралджа, та дори и в София. Точно защото те има, станах носител на първа награда в Националния литературен конкурс “Станка Пенчева“ 2020 г. и бях отличена в Националния литературен конкурс “Бианка Габровска“ 2021 г.
Не спирай да ме четеш, защото аз продължавам да ти пиша!
Твоя,
Многоликата