Гайтани вежди, снага топола

За човека и кучето (за неправилната обич)

Татяна Николова

Поредица: "Размисли от Северозападо"

Здравейте, скъпи читателе!

Днеска е па петък. Седим си рано сутринта и си мислим за кво да ви пишем. Имам големо мислене по много въпросе, ама кога речем да пишем на белио лист, се че се сопрем у мислите.

Та, пръвата мисъл къде ми дойде днеска е за приятелството, но не между ората, а между човека и кучето. Оно си е убаво да си имаш куче. Сичко е ясно: ти са грижиш за ньега, раниш га, развеждаш га из улицете, обичаш си га и т.н. Ама я сакам да ви пишем за онова приятелство между човека и кучето, кое е по-важно от приятелството с ората.

Е, некой че рече кво па толко. Оно животните са по-добри от ората. Ама никога не забравляйте, че животното си е животно. И я като дете съм имАла куче, и оно си боледуваше, оно си апеше, кога му е несгодно, а кога остаре, съвсем си измени характеро. Ама да слагаш животното пред човека, сметам, че не е много арно. Оти човеците сме разумни и мислещи същества и сме родени да се подкрепяме и да си помагаме, да се тачиме, да се обичаме. Не сметам, че едно куче или квото и да е било животно, требва да стои на преден план, преди човека.

Далеко съм от мисълта да пишем за случаете кога некое домашно куче е упало некой човек и у социалката кучелюбците реват, че човекът е лош, че он си е виновен. Тука ич нема да засегам тааа тема.

Искам да улезнем малко по-надлибоко, къде човек обича най-вече кучето си и секи един друг е на заден план, кога е приел мисленьето, че нйегавия домашен любимец е повече и по-добър от секи един човек, че с кучето му е най-убаво и най-спокойно, кога му е по-арно да седне, па да му заговори ка от никого не става нищо и само оно го обича и никогаш нема да го предаде, че оно е по-добро от секи един човек. Е, те това нещо я го видим като проблем у човека.

Ора, ние сме родени да живеем с ората. И сичките ни среще са свръзани с това, че треба да научиме нещо у тоа живот. Не мое секи само да ни гали с кръпица по главата и облацете да са се у розово. И любовта, и уважението, и болката, и радостта, и тъгата – сичките са част от живота. И у различните моменте чустваме различни неща. Я съм сигурна, че секи от вас е имаАл и убави, и лоши среще. Ама понеже два-три, па и десет пъте некой не ни е уйдисал на акъла, не е повод да бегаме от ората. Я сметам, че предпочитаньето на кучето за разговоре и разходки пред срещете с ората, си е чисто бегство от реалността. Но по тоа начин никой нема да реши ни един проблем, а само че се затвори за временно, а после пак че се сблъска с подобни ситуации. Помнете, че никой нема да избега от уроците си, даже и да се скута за кратко, па, даже под опашката на кучето да е.

За накрая сакам да ви речем да обичате ората, а кучето, оно винаги че си бъде до вазе. Ама двете любови не са взаимнозаменяеми, а много различни.

БлагодАрим , че ме прочетохте. Че се радвам, ако сте намереле нещо полезно и за вазе си.

Айде, Сбогом и до другиа петък.

Прочетена от 256

Биография
Казвам се Татяна Николова. Имам щастието да имам два родни града, на две реки – Волгоград и Видин. Родена съм в Русия, в не толкова далечната 1983 година. Чакано и желано дете. И вероятно никак не е странно, че съм водна зодия – Риби. Две реки, вода, риби……Живея във Видин и всеки ден съзерцавам водите на вечния Дунав.Майка ми споделя, че е обожавала произведенията на А. С. Пушкин и най-вече „Евгений Онегин”. Така е дошло и името ми – Татяна. Майка ми е романтична мечтателка, такава съм и аз.От малка обичам да рисувам. Първите по-сериозни опити направих едва след 35 – годишна възраст, когато се появиха и моите картини. Не спрях да реализирам мечтите от детството. Ах, как исках да пиша стихове! Ала римите не ми се получаваха….. Но……През лятото на 2020 година съвсем неочаквано за мен написах първото стихотворение. Как? Просто седях и мислех колко често децата искат да пораснат и пропускат много игри и щастливи детски моменти. Такава бях и аз. Исках да съм голяма. И детството мина покрай мен. Първото ми стихотворение беше плах опит да изразя болката и желанието да съм пак малка. Поне на 16 години. И оттогава пиша, пиша, пиша…. Всеки ден в душата ми се раждат по няколко стихотворения. Записвам всяка мисъл. Започнах да публикувам в социалните мрежи и така се появиха моите читатели. Вече имам собствена група с мои стихове и последователи, които споделят, че с удоволствие четат поезията ми.А аз просто повярвах, че мога да дам живот на мечтите си и се получи……
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Лице в облаците
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси