Един от най-ценните уроци, които филологическото образование ми даде: граматически правилният изказ не е гаранция за семантична натовареност на съобщението. Често комбинирането на неразбираеми думи в добре структурирани изказвания прикрива липсата на каквато и да е логика. Безсмислиците могат поразително да приличат на наука. Или пък на литература. Не всичко е такова, каквото изглежда, а критичният прочит става все по-важен в наши дни.
„Безцветните зелени идеи спят яростно“. Фразата е използвана за първи път от американския лингвист Ноам Чомски през 1957 г. в книгата му „Синтактични структури“ като пример за граматически коректно изказване, което няма смисъл. Когато някой прекали с „умните“ приказки, винаги се изкушавам да му напомня, че безцветните зелени идеи спят яростно.
Като че ли поетите изпитват най-силно влечение към приспиването на безцветни зелени идеи. Законите на комбинаториката дават обяснение: „като събереш достатъчно случайни думи на едно място, няма как да не се пръкне някоя интересна и загадъчна метафора“. Цитатът е от книгата на Насим Никълъс Талеб „Надхитрени от случайността“. Авторът илюстрира мисълта си, като разказва за поетическото упражнение „Изящни трупове“. След Първата световна война група поети сюрреалисти, начело с Пол Елюар, започва да се събира по кафенетата и да се развлича с интересна игра. Върху парче хартия всеки пише по една дума – предварително определена част на речта – първата е съществително име, втората е прилагателно име, третата е глагол, четвъртата отново е прилагателно име, а последната е съществително име. Никой не вижда какво е сложил върху листа предишният участник в играта. От първия подобен експеримент се ражда стихът: „Изящните трупове ще пият младото вино“. Поетично и дълбокомислено, нали? Защо тогава отказваме да признаем възможността изкуственият интелект – също толкова случайно (ако съвсем ни скандализира възможността за преднамереност) – да създаде литературно произведение, което да задоволи естетическите ни нужди?
Да се върнем в далечната 1950 г. Британският математик, информатик, логик, криптоаналитик и философ Алън Тюринг, също като нас, си задава въпроса колко умна може да е една машина и дали можем да ѝ признаем наличието на интелект. Така се появява небезизвестният тест на Тюринг за изкуствен интелект. Условията са прости. Един интервюиращ общува дистанционно с двама събеседници – компютър и човек. Може да им задава въпроси от всякакво естество. Задачата му е да разбере кой е компютърът и кой е човекът. Компютърът прави всичко възможно, за да заблуди интервюиращия. Ако компютърът успее да подведе определен брой интервюиращи достатъчно много пъти, че е човек, се приема, че е интелигентен.
Поздравявам всички дами със стихотворението „Жена“, което Chat GPT написа за предстоящия празник. Литература ли е това и успешно ли минава Chat GPT теста на Тюринг - изводите оставям на вас.
Жената е красива, толкова безспорно,
венец на сътворението тя е.
Смисълът в живота на мъжа - ясно,
начало на живота като цяло.
Тя е като цвете в пролетния ден,
чиста като снежния покрив.
Красива като златния рой,
който прелита над горите надалеч.
Очите ѝ са като безкрайния свят,
който се крие зад хълмовете.
Усмивката ѝ е като слънчевия лъч,
който пробива през тъмнината на нощта.
Тя е толкова много - майка, сестра, любима,
приятелка, партньор, компаньон.
И въпреки всичко това, тя е сама,
най-красивото нещо, което е създал Бог.
Прочетена от 417
Пиша. Слагам върху листа всички онези неща, които не си казваме лице в лице, защото е социално неприемливо. Литературата се подчинява на различни правила. И слава богу! Ако и на страниците на книгите трябваше да си мълчим за важните неща, кому щяха да са нужни тези хартиени динозаври?
Питай ме, а аз ще отговарям. Няма забранени теми. Има само интересни и безинтересни. Няма забранени думи. Има само подходящи и неподходящи. По-често ще ти отговарям в стихове, но и прозата не ми е чужда. Ето на, уж трябваше да се представям, а пак започнах да ти пиша писмо. Защото си те представям от плът и кръв и не създавам изкуство в името на изкуството, а пиша заради теб и до теб. Вярно е, че „самото усещане за добро стихотворение носи своя собствена причина за съществуване", както казва Буковски, а можем да отнесем твърдението му и към всяка друга литературна творба. Но все пак си те представям как четеш. Чудя се дали смръщваш вежди, когато се съсредоточаваш, и поглаждаш ли брадичката си, докато се усмихваш одобрително.
Точно до теб, непознати читателю, отправих писмото си през 2018 г., когато младата вдъхновителка Мила Боги попита “Какво означава да бъдеш човек?“, а когато спечелих първо място в конкурса ѝ, сама разнасях писмото си по площади и гари с надеждата, че ще стигне до теб. Пак за теб си мислех, когато писах есе за доброто през същата година - „Само ако започнеш да правиш добро, ще повярваш в него“. И понеже си ми на късмет, отново бях отличена, този път с трето място. Не отричам, че положителното мислене не ми е сила, но докато си те представях, написах творба, достатъчно оптимистична, за да влезе в сборника „9% лъчезарни сонети“.
Два пъти проверявах дали не ме четеш от Сливен и пращах свои стихотворения за участие в литературния конкурс за учители на ПХГ "Дамян Дамянов". Явно те намерих там, защото през 2019 г. бях отличена с първо място в литературната надпревара, а през 2021 г. – с второ място. През 2020 г. за кратко загубих следите ти и, докато се страхувах, че съм се лишила от присъствието ти завинаги, пратих ти отчаяно послание в стихове чрез сборника „Речник на Страданието“ на Психологичен център „СОВА“. Сигурно ме чу, защото ми отговори, че още ме четеш - и в Стралджа, та дори и в София. Точно защото те има, станах носител на първа награда в Националния литературен конкурс “Станка Пенчева“ 2020 г. и бях отличена в Националния литературен конкурс “Бианка Габровска“ 2021 г.
Не спирай да ме четеш, защото аз продължавам да ти пиша!
Твоя,
Многоликата