Гайтани вежди, снага топола

Да се пробудиш свой герой

СТЕФАН КРЪСТЕВ /cefules/

Поредица: ""

Радвам се, че много настоящи и бъдещи пишещи няма да разберат никога какво е да обикаляш по редакции и издателски къщи. Да издирваш адреси по каталози, да се опитваш да се свързваш по стационарни телефони, на които никога, когато си набрал кураж и си намислил думичките си, няма човек. Да търсиш оправдания, за да се освободиш от работа и да предприемеш пътуването и издирването на адреса, а срещата често да отпада.

 

Сега си имаме интернет, можем да предложим материала си, докато пием кафе, смиламе обяда си, съхнем с хавлия, току-що излезли от банята. Всичко става за броени минути и ако все пак предприемем пътуването, то е при сигурен или почти сигурен резултат.

 

Усмихвам се с известна носталгия по онези времена. Не че ги желая и не че не съм щастлив с технологичните улеснения, които имам. Мога да кажа смело и без да се срамувам, че ако не бях дете точно на нашата, настоящата епоха, най-вероятно сега щях да съм един заключен в себе си особняк, почти или напълно луд. Който най-вероятно излиза от дома си само да се напие и живее между тонове хартия, за които никой няма представа какво са.

 

Едва ли щях да съм спрял да пиша - в повечето случаи е неволеви акт, като дишането и кръвообръщението, а в останалите - когато се напрягам, е просто за да завърша това, от което желая да се освободя, иначе ми тежи и ме измъчва. Писането обаче в такъв лишен от шанс случай би ме затваряло в себе си, вместо да ме разгръща както сега.

 

Но да се върнем на онези времена, когато нямаше подобни технологични възможности.

Бях в София, вече не си спомням какви контакти осъществих и осъществих ли някакви. В найлонова чантичка (от тези, които сега ги дават в супермаркетите без пари, а тогава май бяха на цената на два кибрита), нося нещо изключително ценно за мен. Първата ми повест. Деветдесет и седем стандартни машинописни страници. Под стандартни трябва да се разбира по 60 знака на 30 реда. Имах вече издадена книжка, но най-дългите ми разкази бяха до двадесет машинописни страници. Месец почти без сън и почти без да се храня, при условието, че имах подготвено много  подробно резюме: писах, мачках страници, писах. Понякога по три реда на ден, понякога по десет страници в началото. В един момент не ми хареса и започнах отново, почти сигурен, че нищо няма да се получи. Това отприщи някакво диво чувство за бунт срещу собственото ми безсилие и този път думичките се изляха. Героите - като истински, макар и не съвсем от нашата действителност. Най-доброто, което бях писал до онзи момент.

 

Хващам нощния влак София - Бургас, до Пловдив. Бях изпил три или четири бири за цял ден. Да, обаче денят - емоционален, доста бях уморен. Сам в купето, тъмно. Заспал съм, сигурно подминавайки Пазарджик. И се събуждам в Стара Загора, скачам от влака по най-бързия начин, за да не се наложи да видя морето, без да съм искал това. Хванах влак до Пловдив и отново съм заспал. В Пловдив вече ме будят. Вървя сънен към гарата, купувам си билет към Асеновград, мисля си туй-онуй и изведнъж се сещам, че нещо липсва. Чантичката с повестта.

 

Хубаво е да се пише на пишеща машина с два листа и индиго, най-малкото защото това пази механизма и буквите на чукчетата от подбиване. Само че като бързаш и гледаш да не ти спира мисълта между две страници, омаловажаваш това условие. Нагласянето на две страници и индиго отнема някакви части от секундата повече.

 

В тази сутрин добре осъзнах какво ми е коствало това пестене на време. Вътрешно бях в паника, но запазих спокойствие. Тръгнах към управлението на гарата да питам за влака, който пристигна от Стара Загора в Пловдив. Слава Богу - бил в депото, нямало да пътува скоро. Тръгнах към депото, пресичайки линиите. Не бях сигурен, че ще намеря чантичката. Покрай мене летяха влакове - наникъде. И ако ме отнесеше някой, щях да му бъда благодарен. Някакъв служещ по гарата ми направи забележка да съм по-внимателен. Попитах го за влака и ми го посочи. Влязох в     упето, но чантичката не намерих. Явно я бях забравил в другия влак.

Вече съм наясно, че трудът ми, вдъхновението ми, надеждите и това интересно четиво е изгубено. Тотално.

 

И никога няма да забравя усещането при слизането ми по стълбичките от влака. Зазоряваше се, а това си остана една от най-красивите сутрини в живота ми. Изпълни ме непознато усещане за щастие. Видях се от страни и от горе.

Героите ми в същата тази повест с всички усилия, с цялата си душа и сърце се бориха да направят нещо, което трябваше да направят, постигаха го, а иронията на съдбата им отне всичко. Въпреки това внушението беше, че те са щастливи, защото все пак, преди да са го изгубили са го имали.

Абсурдни характери. Силни. Опомних се като тях. Герой в своя повест.

И видях живота, по-интересен от всякога.

Прочетена от 336

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Сара и други любови - пълно издание
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси