Едни дни са ми дошли... Пълни с напрежение, с досада често, сякаш са се наговорили кой от тях може да направи така, че да се чувствам най-зле и да ме засипе с въпроси...
Не че не обичам въпросите, не че не ми е огромно удоволствие да търся отговорите, напротив! Но не и от онзи тип въпроси, дето само тревожат съня ти, не ти дават покой, а отговорите им... ами те просто нямат такива. Пък и да имат са от отговорите, които нито пораждат нови въпроси, нито ти дават нещо. Като цяло - безсмислено, безцелно и мъчително. А пък се оказа, че колонката била номер триста по ред. И в такава колонка, която свързвам по свой си, разбира се, чудноват и странен начин, с раждане и прохождане, никак не ми отива да пиша за всички тези въпроси, нито за събитията, които ги предизвикват... И така стои си белият екран пред мен, сякаш ми намига от време на време, даже някак изкусително ми намига, а аз не намирам какво точно да споделя с него. Не че няма! Има и още как! Като се започне с конкурса, който приключи само за участниците... А те и този път ме впечатлиха (най-вече с не дотам грамотно написани текстове), удивиха (основно с хаоса в душите и умовете си) и ме накараха да се питам „Защо го правя?" и „Кому е нужно?"... Мога да ви разкажа и за досега си с един дом за деца, лишени от родителски грижи. За самия дом, за децата, за възпитателите им... Или пък да ви разкажа как онзи ден ме разплака една жена на спирката... Но екранът, този, дето изкусително ми намига се мръщи при всяка такава моя идея и намигването му става някак по-изкусително от изкусително, да не кажа дяволско и аз разбирам, че не е това колонката, която се иска от мен. Ама да знаех и коя е тази, която трябва... Безрезултатно си повтарям неща, които казвам на другите, че колонките са споделени мисли, които трябва да накарат читателя да си зададе въпрос, да усети и да потърси... Добре, ама тези мои споделени мисли нещо хич ги няма. Помня, преди много, много години, бях малка и се страхувах, когато стиховете не чукаха в главата ми повече от месец, си бях измислила молитва за връщане. Намерих я, скрита в една любима книга, ама и тя не помогна. Като решат думите да избягат от теб, каквото и да правиш - няма ги. Сякаш никога не ги е имало. И колкото и да ги викаш, колкото и да им обясняваш, че ти трябват и без тях някак не си цял, те си стоят някъде там, усмихват ти се, ама не идват. То, вярно, че на Карибите или пък на Хаваите, или пък на онзи разкошен остров, на който се те, най-вероятно е по-уютно, отколкото в моя двустаен апартамент, ама... Колонка имам да пиша, ей думи! Вземете, че ме разберете... Да, да, викай си. Колкото може да чуе каквито и да било доводи дете, което иска да си получи играчката сега и веднага, а не когато мама може... Пък и... думите, Словото е призвано да създава светове, Вселени, баланс и хармония. А аз напоследък май... не творя с него или, дори и да създавам, като че ли песента ми създава грозна и неприветливи откъси от свят. Та как да се завърнат думите? Като аз не съм отговорна към сътвореното и към Езика, поне те да ме спасят от това ми безумие. И са прави. И май най-добро е мълчанието в случая... До следващата колонка или по-точно до следващото сътворяване, когато думите ми ще изградят красота и хармония.
Прочетена от 304