Не знам кога в живота си човек се отдава на литературата, но определено писането на поезия и проза е онзи личен и съкровен акт, който всъщност освобождава съзнанието от всички натрупани преживявания, чувства и емоции. В този смисъл писането е онова , което правим за себе си, и само за себе си. Ако с тези свои размисли мога да отговоря и на Cefules, който подхвърли топката, с понеделнишката колонка, ще бъда доволна .
Мия 2442 има едно есе, в което разглежда взаимоотношенията на автора с белия лист като „любовник и любовница". Може би на някои тази мисъл ще се стори пресилена, но в действителност нещата стоят горе долу, точно така.
Споделянето с другите на написаното: есе, стихотворение, разказ или просто пост, е друг, вторичен елемент, който само допълва факта, че написаното вече съществува. За съжаление актът на споделяне е видимият, а писането остава задкулисният, личен елемент. Немислимо е обаче споделянето и коментирането да бъдат поставени на първо място.
Преди години, в ерата на безинтернетието, споделянето и обсъждането на написаното, бяха трудно осъществими. Може би затова, възможностите, които виртуалната реалност ни предоставя за общуване, са бурно аплодирани. Нека само за момент си спомним писането на тайни дневници, писмата, изпращани по пощата, стационарните телефони - ще изпитаме известно неудоволствие...
Най-яркият спомен от детството ми е един заключен шкаф у дома. В него баща ми тайно прибираше и заключваше от останалите „нещо тайнствено". Детското и юношеското ми съзнание, а дори и после, се вихреха в опитите си да намерят отговор на това, какво съдържа заключеният шкаф у дома. След години, когато той почина, пристъпих с огромно любопитство към тази мебел. За моя лична изненада, там намерих тетрадки, с изписани листи. Беше споделял ревниво мислите си в стихотворна форма и в рисунки с белия лист, тайно и скрито от целия свят... като с любовница...
Разказвам историята неслучайно. Човешкото съзнание наподобява един заключен за останалите, шкаф, в който трупаме впечатления, емоции, размисли, чувства... Добре е от време на време да го отваряме и да изнасяме на слънце написаното. В този смисъл поезията и прозата, които се изливат, дори и на един дъх понякога, имат личностно-терапевтичен ефект. Психотерапевтите може би ще потвърдят, че когато споделянето на заключеното съзнание, става по естествен път, е най- добре. Тук ще отворя една скоба, в която искам да кажа, че говоря за хора с добро душевно здраве.
Друг момент, обаче е нивото на зрялост на личността, умението и таланта да подхождаш към белия лист като към „ любовник /ца", а не като изнасилвач.
Друг е моментът да подбереш правилното място за споделяне. Може би като начинаещ
трябва просто да си направиш блог или да общуваш в сайт за литературни запознанства, а защо не и в поетичен сйат, където и другите автори са на твоето ниво. В интерес на истината, виртуалът предлага стотици такива места. Личностната самооценка е важно нещо и в писането, а признанието и възхищението на останалите с публични или лични коментари може само да бъде стимул. Дали обаче стана ясно, че те имат, не само положителна, но и отрицателна страна. Това обаче е вече друга тема.
Прочетена от 359