Гайтани вежди, снага топола

Животът винаги има какво да каже

СТЕФАН КРЪСТЕВ /cefules/

Поредица: ""

Сцената трябваше да е неприятна по принцип и всъщност си беше, но трябваше да е много неприятна и за мен. Става въпрос за пари. И за труд - за много пот, за строителство. Заплатите закъсняваха и за пореден път нямаше пари, последва спор между работниците и техническия. Между работниците бях и аз, с нуждите си и хвърлените усилия. Честно, някои от вечерите в последните две седмици се връщах у дома като пребит. Чаках си с нетърпение възнаграждението, най-малко като стимул. Трябваше да съм много разстроен, но изключително драматичната сцена, коя  то се разигра пред очите ми, с изявяващите се характери, отдадени на екстремалната емоция, история със социален и човешки облик, неусетно ме заинтригува, погълна ме в себе си, развълнува ме като художествено произведение. Като хубав филм или хубава книга, само за части от секундата настръхвах от вълнение, осъзнавайки, че съм част от това, което, интерпретирано като изкуство, би било толкова интересно и грабващо.

Знам, че като чета хубава книга, несъзнателно се усмихвам. Независимо от онова, което изживяват героите. Това е усмивка на възхита пред умението на автора, усмивката на насладата. Казвали са ми близки хора за тази усмивка, питали са ме какво чета, че така се усмихвам. Много пъти ми се е случвало. И в края на онзи работен ден, за който разказвам, положих усилия, за да скрия тази усмивка, която чувствах, че се изписва по лицето ми, сам смутен и от себе си, и от другите. Усмихвах се, когато вътрешно всичко в мен се бунтуваше срещу това, което се случв  аше и на мен, и на всички онези хора.

Да се надявам, тези дни проблемът ще бъде разрешен, че няма как. А и не се сблъсквам с него за първи път, почти ми се е превърнало в навик. Не работя в сферата от вчера и явно историите в различните фирми са сходни.

За друго ми е обаче колонката. В този спор, който реално не трая и петнадесет минути, пред мен се откриха сюжети поне за двадесет разказа. Дори без да добавям каквото и да било и да не позволявам на въображението ми да запълва като с хоросан „дупките, оставени от майсторите", само да пресъздам едно към едно преживяването от няколко гледни точки, от тези петнадесет минути мога да извлека материал за месеци. Какво ще стане, например, ако си представя вечерта за всеки един от двадесетимата? Какво ще стане, ако допусна, че нещата няма да имат то  зи завършек, който най-вероятно ще имат? Какви биха били последиците? В опит да ги предвидя, от двадесетте възможни разказа виждам вече двеста. Жалко, че нямам толкова време да ги напиша. Предизвикателствата следват едно след друго. Преди да съм осъществил всичко, което ми е открило конкретно житейско преживяване, вече има следващо, и следващо. Защото животът има какво да каже.

По ирония на съдбата същата вечер се прибирам вкъщи доста уморен, но само физически. Сядам пред компютъра и чета в блога си отзив, който горе-долу гласи:

„Имам чувството, че си човек, който толкова много пише, че няма какво да каже."

Намерих за ненужно да казвам каквото и да е в случая. Уверил съм се, че е напълно излишно, а и честно, усмихнах се. И в това видях сюжет. И много за казване, което сега, при много по-интересните и сериозни предизвикателства, просто не ми е на сърце. Количествената логика при качествени оценки е почти винаги неточна, но ако все пак е възможна такава в случая, по-скоро води до обратния извод. Казал е народът: „апетитът идва с яденето", а също тъй „дума - дума отваря". Но ако трябва да бъдем по-точни, защото от народните мъдрости са възможни хиляд  и интерпретации, изричането или писането са като знанието. Колкото повече научава човек, толкова по-ясно осъзнава колко малко знае. Колкото повече расте, толкова по-добре разбира колко е малък в сравнение с мирозданието. По същия начин колкото повече изричаш, толкова по-добре разбираш колко неща си пропуснал. Колкото за това дали има или няма какво да каже един автор, това е абсолютно клише. Защото обикновено авторът не е само себе си и не е изразител единствено на себе си. Той е проводник на това, което казва животът, през него преминават  думите на това, което се случва. И ако наистина няма какво да каже и не добави нищо от себе си - тогава се получава най-изчистено и най-обективно, защото вместо един човек, през него говори цял свят, говори животът.

А животът винаги има какво да каже.

Прочетена от 397

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Десислава и други любови
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси