Някога, когато продавах вестници, често си задавах един и същи въпрос: защо в съседната будка вестниците вървяха с пъти повече, а предлагахме едни и същи заглавия. Правех всичко, на което съм способен: общувах с клиентите, мъчех се винаги да разполагам, с каквото търсеше всеки от тях, поддържах чисто, намерих си два външни стелажа, с които почти препречих пътя на преминаващите към влака, и ги заредих с шарени списания.
Усилията ми не останаха без награда, но оборота на леля Кима, Бог да я прости, така и не стигнах. Постарах се приятели, които следяха периодичния печат, да разберат, че имам нужда от вдигане на оборота и някои увеличаваха пътя си сутрин със седем - осем минути, което при забързания ни живот си е истинска саможертва и повече от приятелски жест. Започнах да отивам по-рано и да си тръгвам по-късно. Това се оказа допълнителен бонус за мен, защото повече четях, а точно това, което не бих прочел иначе, провокираше теми, над които иначе не бих се и замислил. Стараех се и успявах от ден на ден да обслужвам хората все по-бързо, често подавах вестника с подготвеното ресто, пред и редовен клиент да ми го е поръчал и така му пестях време за кафе до влака. Най-важното, обаче, бе нещо, на което след време обърнах внимание, а то има отражение върху целия ми последвал живот и положително въздействие и за мен самия, и за околните - научих се да изглеждам винаги в добро настроение, винаги да се усмихвам на клиентите.
Така и не успях да благодаря на онази възрастна жена. Господ си я взе заради годините й, а тя едва ли разбра колко много направи за мен.
И много случаи в интернет и в литературния живот сега ме карат да се замисля колко различно можеха да протекат нещата, ако аз самия бях по-различен човек. Например: можех да намеря начин да кажа на всички по-близки свои познати: "или ще купувате вестници само от мен, а не от тази "подла, дърта баба" /и да измисля защо е "подла"/, или..." Едни щяха да се изсмеят на ултиматума ми, други - да му се вържат и все пак да й взема някой и друг клиент. Можех да й надраскам будката със спрей. Да почерпя някой от въртящите се из алеята пияници и без много да ги подстрекавам да й направят сума мизерии около работното място. Да се държа гадно, старицата да не издържи и някоя сутрин да не видя будката й отворена; и в този ред - стотици са мизериите, на които сме способни хората.
И какво щеше да стане? Да спечеля за момента малко по-голям оборот, от което нито щях да стана по-богат, нито по-щастлив. Какво обаче щях да изгубя? Освен удоволствието, че съм това, което съм, а не зло животно, щях да изгубя най-вече всичко, което съм спечелил от тази конкуренция, а то не е никак малко. Дори само това, че се научих да се усмихвам на клиент винаги, колкото и да ми е криво, е безценно.
Пиша това, защото много автори в интернет не разбраха онова, което разбра онзи "беден" продавач на вестници. Автори, които претендират за стойности и за висок морал или най-малко за артистичност, а се държат към конкуренцията така, както допуснах, че бих могъл да се държа с онази възрастна беззащитна жена, ако бях друг човек, от което да загубя преди всичко аз. Самият аз не оценявах достойно конкуренцията, иначе трябваше всяка сутрин да ставам с благодарствена молитва и да се моля на Господ да бди над живота и здравето на тези хора, в които я виждам. Защото все още не мога да осъзная всичко, което те развиват у мен.
Иска ми се да чета по-често думи като написаните от Иван Богданов в последната му колонка. До този момент, за толкова години, в интернет за пръв път видях собственик на литературен сайт открито да напише в най-личната част от пространството си, че конкурентен сайт му носи полза.
А в такива актове - защото това не са просто думи, а изключително силни индивидуални актове, в такива виждам развитието на изкуството, а и изобщо на всичко, но най-вече на изкуството в България.
Прочетена от 427