Гайтани вежди, снага топола

Навярно 3 март е от ония дати, които нито историята, нито хората могат да забравят. Няма режим, няма политическа фигура или строй, които да заличат значението му, защото борбата - явна и тайна, защото израстването - бавно и мъчително, защото гробовете - знайни и незнайни, са го превърнали в символ на България.

След цели 482 години забвение, България е отново  на картата на Европа. Голяма и малка, велика и бедна, разпокъсана и обединена, победителка или победена - тя съществува и днес, и само това е важно.

Но 3 март не е ден като всички останали. Този ден има много лица, има много значения. И въпреки всичко, в него се крие смисълът на нещо значимо, нещо което не може да бъде помрачено по никакъв начин.

Да! 3 март не е случаен ден, нито за България, нито за Русия. Това е дата, свързана с възшествието на престола на младия император Александър Втори и денят на освобождаването на крепостните селяни в Русия (в 1861 г). Дело, за което руският император е получил прозвището Александър Втори-Освободител.

Днес, пред Народното събрание, в центъра на София, ние българите сме издигнали негов паметник. Дали от благодарност или по някаква друга причина, това е Царят Освободител и за нас, а 3 март дата, чакана цели пет века.

Този дата, която постави началото на Третата България. Една страна, на която историята е отредила да се намира на кръстопътя между Запада и Изтока, между Европа и Азия, там, където така сложно и съдбовно се преплитат интересите на Великите сили.

В ранната сутрин на 3 март, в  малкото градче Сан Стефано, намиращо се на 12 километра от Константинопол, руският посланик граф Игнатиев, изготвил документите на Договора, получава с тайна шифрограма нареждане от министър-председателя Горчаков: Договорът, който трябва да бъде подписан, да има характер на "обикновен прелиминарен (предварителен) протокол", т.е. подлежи на одобрението на останалите Велики сили.

В крайна сметка Сан Стефанският мирен договор е просто дипломатически блъф и тактически ход на руската дипломация. В паметна записка на министър-председателя Горчаков до императора, написана малко преди подписването на Берлинския конгрес, се казва:

"Вътрешната слабост на Русия, не ни дава основания да вярваме, че със сила можем да защитим завоеванията, постигнати чрез войната от 1877-78 г.. Още от самото начало аз гледам на прелиминарния договор с турците като на полезна тактическа стъпка, която отговаря на руската стратегия по Източния въпрос. Чрез него Русия още веднъж демонстрира добрата си воля към балканските народи. По този начин ние ще запазим репутацията си на техен покровител. Що се отнася до предстоящото му унищожение под натиска на западните ни съперници, то толкоз по-добре за Русия, тъй като това ще увреди тяхното влияние на Балканите и още повече ще увеличи нашия авторитет."

Царското правителство постига целта си. Русия дава доказателство на българите за добрата си воля и запазва своето силно влияние на Балканите, а те от своя страна приемат своята освободителка с искрена благодарност. Естествено ревизията на договора ще стане известна по-късно. Но недоволството от нея ще се насочи срещу  руските съперници Англия и Австро-Унгария, а влиянието на Освободителката ще се утвърди трайно.

 

„Нека носим йоще срама по челото,

синила от бича, следи от теглото;

нека спомен люти от дни на позор

да висне кат облак в наший кръгозор;

нека ни отрича исторйята, века,

нека е трагично името ни, нека

Беласица стара и новий Батак

в миналото наше фърлят своя мрак,

нека да ни сочат с присмехи обидни

счупенте окови и дирите стидни

по врата ни още от хомота стар;

нека таз свобода да ни бъде дар!"

/ Епопея на забравените- Иван Вазов/

 

За нас, българите, 3 март е ново начало. С него България възкръсва отново на картата на Европа. Нейното население наброява 4 800 000 души. Решен е проблемът с легитимността на българската държавност. Санстефанска България с малки изключение припокрива картата на Екзархията от 1870 г., с която султанът легитимира православната духовност на българското население.

България я има.

Но на каква цена?

Този  договор създава един идеал, който е в основата, както на големите успехи, така и на националните катастрофи за българската държавност след 1878.

Българите винаги са празнували този празник. От 1888 той започва да се чества като Ден на Освобождението на България от османско господство. Като национален празник денят е отбелязан и през 1978 г. по повод на 100-годишнината от Освобождението. Десет години по-късно, през 1988, той става официален празник, а през 1990 г. с решение на парламента датата е обявена за национален празник на страната.

 

Прочетена от 392

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Сърдечни измерения
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси