И още няколко думи за нужния - ненужен български писател
Искаше ми се след Иван Богданов и Камелия Иванова да напиша и аз нещо за нужния - ненужен писател. В своята статия Иван Богданов разгледа много коректно въпроса от позицията на издател. А в своята Камелия Иванова емоционално-интелигентно - от позицията на читател. В момента, в който отворих лаптопа, съзнах, че трудно ще се осмеля да погледна от третата възможна страна: на писател. Нямам нужния авторитет, той не е на необходимата висота, за да заема тази отговорна позиция. А и „писател" в последните години звучи естествено само в американските книги или в разговорите за класици. Извън тях е или твърде претенциозно, или твърде иронично. В единия случай е в контекста за изтънчения естет, морален авангард, скандален бунтар, а последното не му пречи задължително да се намира сред ВИП персоните. В другия - за смачкания интелектуалец, онзи с неоправдано високото самочувствие, затворения в себе си, графоманстващия, който за щастие съществува, за да се забавлява и надсмива над някого съвременното общество. Разбира се, полутоновете между тези две отношения са стотици или стотици хиляди. А между тях най-малко са тези, в които писателят се разглежда като висококвалифициран професионалист или пък като самородно желание и умение за творчество. Които са най-съществените и най-естествените признаци за думата.
Не мога да намеря идентификация за цялата тази - бих я нарекъл социална, натовареност на думата. Иначе съм човек, който не може да си представи живота без писане, писането е част от мисленето ми, следователно от съществуването ми, част от кръвообращението ми, от дишането ми, от храната ми, от любенето ми. Необходимост - в повечето случаи навярно духовна, но със сигурност винаги душевна и до такава степен изострена, че отдавна се е превърнала и в необходимост на тялото. Такъв съм и дори от мен да няма никой необходимост, ще си остана такъв. Казвам го от опит, защото помня горчилката, когато никой не е имал нужда от тази същност, срамувал съм се от нея, опитвал съм да я отрека, но тя е преминала през изпитанията, за да стигне до моменти, в които все пак съм намирал някакъв смисъл и удовлетворение, че от нея е имало някаква полза. И като човек, преминал през цялата тази мелница, воденични камъни, зъбчати колела от съмнения към себе си и въпроси от тревожни, по-тревожни, от тежки, по-тежки, от черни, по-черни: какво правя с живота си, защо постъпвам и със себе си, и с близките си така, различавам разточително енергия, която Бога Ми, ми трябва в борбата, с нелекия живот, но получил безценните златни грошове признание, все пак отговорих си на много от тези въпроси. Разбрах, че писането нито е толкова самотно, нито толкова самоцелно занимание. Дори когато не знаеш каква точно е нуждата - нужда има. Има и дълг. Освен към себе си, и към една жестока в красотата си истина, която не иска да бъде скрита и премълчавана, за това те измъчва да бъде написана. Тя невинаги прилича на истина. Но си е точно истина. Пременена е с художествена измислица. Облечена е и е гримирана с нея, но това е единственият начин да се открои между останалите истини в живота, с които сме се примирили, които възприемаме между другото, които знаем, но подминаваме. Често, много често буквално предадени, фактите не звучат никак убедително. Стигат до съзнанието ни, не и до сърцето ни. Минават по повърхността на разума ни, карат ни за кратко да се възмутим или да се усмихнем. Но в истинския им ужас или очарование не можем да ги възприемем. Пренаситени сме от информация, знаем, но почти сме безчувствени към нея. И тук вече идва най-голямата необходимост от „писателския демон" - да се пресъздаде художествено така една истина, че да привлече заслуженото внимание.
За пример ще ви разкажа една история. Преди месеци една вечер половинката ми много закъсня. Тя работи в местен седмичник. Оказа се, че трябвало да изменят цял брой, готов за печат, понеже се е случило нещо наистина разтърсващо. Докато министърът на вътрешните работи убеждавал хората в едно от близките села, изтормозени от цигански набези, да се успокоят, в друго - недалеч от това, две възрастни жени били жестоко убити в дома си. Историята ме стисна за гърлото. Няколко дни беше много коментирана из медиите. После - изместена от по-актуални новини. Всички в България научиха факта, но не и истината. За да се научи истината, трябва дълбоко да се съпреживее. А за да се съпреживее, в случая трябва да бъде поднесена по по-различен начин от буквалния в медиите. Случката подейства като капсата. Натрупвало ми се е отдавна, но след смъртта на тези жени трябваше да излезе. И не ми даде покой, докато не комбинирах няколко истински истории, разиграх ги в един общ хорър-трилър сюжет, за да заинтригувам читателя, за да го „вмъкна в историята", да го накарам да изживее ужаса на хората. Дължах го на онези хора, а и нека се знае един ден, в една по-щастлива България, как са се чувствали някога.
И тъй, получих личния покой от освобождаването си от тази история, дългът към себе си съм изпълнил дотук. Оттук - нататък ме очаква по-голяма отговорност. Оттук - нататък следва работа, може би не толкова трескава, но по-упорита и целенасочена. Историята трябва да бъде издадена, за да стигне до адресата си. А за да бъде издадена, трябва да е в точния момент на нужното място и във вид, удобен за издаване. Трябва да намеря издател, трябва да му съдействам във всяко едно изискване, защото за успеха й оттук - насетне той би трябвало да знае много по-добре от мен.
А от успеха й в крайна сметка зависи колко добре съм изпълнил дълга си.
И това се отнася не само за тази кървава история, а изобщо за всичко, което пиша или пишем.
Прочетена от 410