Гайтани вежди, снага топола

Десетоноемврийско, за свободата на един пишещ

СТЕФАН КРЪСТЕВ /cefules/

Поредица: ""

Малко преди да започнат големите извращения в Третия райх, бил въведен един особено абсурден казус: „лишаване от свобода по собствено съгласие". Социално изпаднали хора, споделящи опасни за времето си идеали или представляващи криминален риск, без да са извършили нищо, за което могат да бъдат осъдени, са подписвали този документ и са били изпратени в първите лагери.

Доколко подписването на този документ е доброволно, мисля, че няма нужда от коментар.

Днес, когато пиша колонката, е десети ноември. Трябваха ми часове и да се помотая малко из фейсбук, за да се сетя, че датата е от значение за българската история.

Не почувствах нищо. Абсолютно. А това от своя страна ме накара да почувствам, а малко по-късно и да осъзная, друго. Изтекоха двадесет и три години от тогава, когато датата беше преломна. Към зло или добро, няма да коментирам. Никакъв политически смисъл не искам и няма да влагам.

За зло или за добро - животът щеше да е различен, доста различен, ако не се беше случило, това е ясно, и мисля, че този факт никой не би се и опитал да оспори. Независимо колко е краен и от коя страна - лява или дясна.

Животът ни и сега безспорно е различен.

Но в какво не се е променил и щеше да си е същият, дори да го нямаше големият обрат на тази дата преди двадесет и три години?

Това вече е по-сложен въпрос. И може да има хиляди, и то относително верни, отговори.

А аз не случайно започнах с онзи абсурден казус от времето на Третия райх, защото макар Третият райх да е отдавна история и да осъден от нея, някои неща не са се променили. И този казус си има аналозите.

През 1998 година, далеч след 10.11.1989-а, и още по-далеч след 1931 г., когато в Германия е въведен казусът, по същия начин - „доброволно", бях заключен. Зад решетки. Не в лагер, а в психодиспансер.

И не защото пишех, а защото не пишех. А като не пишех, пиех. Много, ужасяващо много пиех. И когато пиех, се държах ужасяващо. Но все пак нищо не бях направил, че да бъда заключен с прокурорско решение. За сметка на това, когато законът не може да принуждава, разполага с „доброволната принуда". Социален и напълно реален оксиморон. Прилага се - полюбопитствайте и ще разберете.

Безумно звучи, но има механизми, с които могат да те принудят към „доброволен" акт.

Че не отказах алкохола в лудницата, не го отказах. Спрях го години по-късно. Този път наистина доброволно, без никаква принуда, без ключове, решетки, разговори с психиатри, психолози, групови терапии, медикаменти, режими и така нататък. И аз не знам как, но беше доброволно. Порочната ми зависимост от миналото е и истинската причина да не ме видите никога с чашка на празнични събития.

Но да се върна назад, бях стигнал до психодиспансера, в който принудително бях доброволец. Може да не бях спрял да пия, но за сметка на това, като осъзнах ограниченията си, като видях металните врати, олюпените стени, решетките и извънземните с празен поглед, витаещи из двора, както „нямах вдъхновение", изведнъж така ме изпълни, че написах едни от най-хубавите си неща до онзи момент.

И честно - бях заключен, а се чувствах много, много свободен. Защото бях онова, което съм. И в онази своя реалност, в която винаги съм откривал свободата. Реалността на вдъхновението, на освободените от битови догми понятия.

Минаха много години. Нямам си отдавна онези проблеми. Леко се дразня, когато някой познат от преди ми рече нещо в смисъл: „така те харесвам", като че ли съм направил съзнателния си избор точно този селянин да ме хареса.

Пък и тези неща съм ги чувал не от някой близък, такъв, който ме е видял що за животно съм, а някой, който не знам що за проблеми си е имал с моето пиене.

Лесен за анализ ми е. Стандартен тип. Твърде стандартен и познат от социалната ни реалност, понеже я пренаселява.

Същият тип сега си има друг проблем с мен. Защото винаги ще си има проблем с мен. Защото винаги ще си има проблем с някого. С всеки, който излиза от тясната клетка, в която типът тръгва да пренарежда стойностите му.

Сега проблем му е писането ми. И по същия начин сега пак се опитва - непрестанно, ден и нощ, от години, да упражни върху мен принципа на „доброволната принуда".

След 10.11 никой няма да те прати в лагер за това, че пишеш. Но пък може да направи живота ти кисел и горчив, упражнявайки върху теб принципа на „доброволната принуда".

Казах, че социалната ни реалност е пренаселена с него. Същият се бута и нарича себе си „художествено-творческа интелигенция", същият троли из мрежата и нарича плюенето си „критика", същият, който разпределя хората на полезни и безполезни за обществото и се изказва от името на обществото. Човекът - среда, средата на натиска.

За 1998-а съм му благодарен. Тогава, заключен, изпитах чувството за освобождение.

И разбрах коя е моята свобода, без заместител - единствено да пиша. Да създавам света си.

И тъй като съм писал и преди 10.11. 1989 г., пак щях да се чувствам толкова свободен, колкото и сега, дори и без големите промени.

И пак бих се чувствал толкова ограничен и след големите промени, колкото, ако не бяха станали, ако спра да пиша.

Защото има хора като мен и най-вероятно като теб, на които никой не може да даде свободата, ако сами не посегнат и не си я вземат. Ако трябва, напук.

Защото имат правото. И устояват това право във всяка социална реалност, борейки се непрестанно за него.

А това, като се позамисля, е... вдъхновяващо!

Прочетена от 532

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
През портите на времето
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси