Отдавна съм разбрал, че най-големите си грешки в живота си съм направил, подвеждайки се по героите си. Давайки им правото да ме водят за носа, да действат вместо мен, а аз да отнасям последиците. Не съжалявам - без глупостите им едва ли щях да съм това, което съм. Не бих бил себе си, ако не бях си позволил да не бъда на себе си.
Но всичко с времето си. Разликата между човек с богато въображение и човек с болно въображение съвсем не е в това, че единият е полезен за обществото, а другият не е (както твърдят някои умници без въображение). Разликата е, че човекът с богато въображение има воля над него, а болното въображение има воля над човека, в който се е развивало.
Точните и коректни отношения със собствените си фантазии е здравословен въпрос на всеки творящ.
Коледните празници прекарахме семейно на гости у мама, в родния ми град.
Мили и топли мигове, нямам бащина къща, в която да се завърна, но душата на родителя е като дом. В който независимо колко си пораснал, пристъпваш като дете. Състояние, за което някой ден ще намеря думите да опиша или ще пресъздам чрез приключенията на свой герой.
Говориха се обикновени, делнични неща, но ме унасяха. Чувствах се като в магическо - реалистичен разказ. Аз самият, а не мой герой. Бях едновременно на няколко възрасти. Детето, по-голямото, още по-голямото, младият мъж и какъвто съм сега: вече не толкова млад. Изглежда съм се наслаждавал на състоянието и мига, и така съм направил впечатление.
- Къде се отнесе, разказ ли пак мислиш? - пита ме мама, а и усмивката и гласът й - изпълнени с нежна сантименталност.
- Тук ли си, милото ми? - засмива се жена ми.
„По-тук откогато и да било" - усмихвам се наум.
- Той така - продължава мама, - като малък казваше: „Аз дори като спя, работя."
Стряскам се. Аз ли съм казвал това? Изглежда, да. Но не си спомням кога. Няма значение. Странно ми се струва. И се досещам, че тогава онзи, който й го е казал, не съм бил точно аз, а мой герой.
Увереността му, която ми харесва, не ми е никак типична. Иначе добре ме е разкрил, кучият му син. Толкова откровен сам не мога да бъда.
За сънищата сигурно вече съм разказвал. Как спрях да сънувам кошмари. Понякога ми липсват. Било е някъде през 1990-а - 1991-ва. Пращах ръкописи в „Криминална хроника", „Криминален романс", „Право куме", „Вариете", „Нощен живот",„Други светове", „Фантастични истории", често ме публикуваха. Покрай „Фантастични истории" се запознах с Петър Кърджилов, той пък ме запозна с Алек Попов. Алек Попов ми подаде ръка. Поиска ми няколко разказа с хорър сюжет, на които да намери място в „Литературен форум", „Литературен вестник", „Факс" и в огромния като тираж тогава „Демокрация". Изискването беше разказите да не са публикувани. В началото времето, с което разполагах, ми изглеждаше много. Така го и пропилях. Опомних се в последния момент... без разкази. Разполагах с отрицателно време. Бях работил, купонясвал, нахвърлил се бях и на роман. Струваше ми се, че съм изтощен до смърт и напълно изчерпан. Но да пропилея шанса си не ми беше на сърце. И се нахвърлих на пишещата машина. Докато сложа листа във валяка, вече знаех какво ще пиша. Бях сънувал едни кървави истории. Трябваше да стегна само виденията в сюжет, така се получи разказът „Цирка". И до сега съм много горд с този разказ. Махам листа от валяка и си припомням кошмар от преди два дни. Даже не паля цигара, толкова бързо върви мисълта ми. Използвам същата техника. Стягам в сюжетната логика като с юзди напълно лишените иначе от смисъл картини и усещания. Получава се.
Продължавам в същия дух и на следващия ден. Удържах на думата си, Алек Попов - също, на своята. В случай, че разказите му харесат, да бъдат публикувани. И бяха.
Но за себе си продължих още известно време да експлоатирам кошмарите си, чаках ги с нетърпение всяка нощ, а докато ги превръщах в разкази, започнах да опознавам по-добре себе си и изобщо живота и човешките страхове. Докато накрая кошмарите ми отмъстиха - спряха да ми се присънват.
Навярно по това време съм казал онези думи на мама. Не точно аз, бил е мой герой. Защото нямам увереността му. А оттогава досега съм го разкарал по същия начин от себе си, както и кошмарите. Написал съм онова, което го е мъчило и изпълвало със страх. Даже не съм го написал точно аз, а съм му отстъпил пръстите си - да трака с тях по клавиатурата, и така съм освободил и него, и себе си.
Дори не помня кой ще да е бил. Няма да се мъча и да открия. Да бяха двама или трима като него, можеше и да успея, но навярно са хиляди.
Но пак ще кажа: Прав е, прав е, кучият му син!
Дали съм по празниците гостуващ у дома си, пътуващ нанякъде, борещ се с живота или доволно разпускащ - не спирам, живея в непрестанно общуване с такива като него. В леглото, на масата, в банята, дори в тоалетната и без да изписвам думите, далеч от лист, химикал или компютър, с всяко вдишване и издишване не спирам, не спирам да пиша.
И в това състояние някак не се нуждая от това да ми обяснява някой как трябва да мисли човек на изкуството, как трябва да изглежда, как трябва да живее, за какво трябва да се бори, по колко трябва да пише, на какво трябва да мирише и така нататък и така нататък в смисъл: „какъв трябва да бъде човекът на изкуството".
И ако нашите вилнеещи в мрежата световно неизвестни интелектуалци са написали хиляди изисквания, в милион и сто и петнадесет страници по темата, то важното по въпроса: „какъв трябва да бъде човекът на изкуството" може да се побере в няколко реда. И наскоро попаднах на тях. Във великолепната научно-фантастична приказка на Джоан Виндж: „Снежната кралица":
„За човека на изкуството истинската радост идва от самия процес на творчество - когато чувства, че създава нещо. Тогава и той самия расте, живее, излива своята творческа енергия. Когато произведението бъде завършено, той престава да живее. Творецът живее само за да създаде следващата творба."
Четири реда, в които е казано всичко.
Прочетена от 587