Едната крайност: той е във всяко шоу - парадира с хомосексуалността си или бистри политиката; ако националният ни отбор (бил той по футбол, волейбол, какво ли не, стига да има публика) постигне световен успех, той ще е между групичката поканени в студиото на някоя от популярните телевизии, а изказването му ще звучи така, все едно, ако не беше го направил, двата гола нямаше да са два гола, двата гейма нямаше да са два гейма, ще звучи така, все едно и головете, и геймовете имат нужда от критическата му оценка, за да са реални и съзнати от широката публика, а без неговото лице и неговите мъдри думи не биха имали никаква легитимност в общонационалното съзнание. Стане ли някъде война – пак е в студиото. Той трябва да каже защо самолетите бомбардират и усещането е, че може да ги спре. Той е участник в риалити форматите, иначе много обича да споменава името Оруел, то едното не пречи на другото, ако има някакво противоречие между поведение и изказвания, на него му е позволено, понеже е авторитет, а е авторитет, понеже е гений. Всички го знаем. Знаят го даже и неграмотните. Знаят, че е писател. Всяко циганче в гетото го знае и знае покрай него какви изобщо са писателите. Друг е въпросът, че дори четящи и много четящи ще се затруднят, ако трябва само да назоват заглавие на негова книга (ако изобщо има такава), а в случай, че има и все пак успеят да я назоват, малцина от тези, които знаят заглавието й, в действителност са я чели.
Не говоря за конкретно лице. Говоря за тип.
Мога да го иронизирам до утре. Мога тъй да се задълбая, че чак да го намразя. Мога да направя и тъй, че четирима, петима, шестима или шестдесетина да го намразят. Е, и?
Кой ще изгуби. Ще ви кажа: не той.
Аз, аз ще изгубя. Не много, но все пак. Повече ще изгуби този, който в случая ме слуша. И че така съм го увлякъл, че и той като мен не забелязва как неусетно са ме погълнали комплексите ми за малоценност и завистта, изпълнили са ме с вдъхновение, изразяващи се с бълването на злъч и отрова.
Медийният палячо си е медиен палячо. Това е ясно, но той си носи кръста. Вместо да го мразя, вместо да се разтоварвам със сарказъм и да печеля дивиденти от отношението си към подобна знаменитост, по-добре да видя онова, което прави както трябва и да си помисля мога ли да го направя, с какви инструменти разполагам. Тоест да науча ценното, защото в него има. Не да го имитирам! За Бога, няма да го сторя! Защото както не го харесвам, ще започна да не харесвам и себе си. А това вече е краят. Все пак, за да успява подобен образ, то той прави нещо необходимо. Което може би ми липсва. И май липсва на повечето автори, които заслужават повече.
Без съмнение медийната звезда е жертва на масовата култура, без съмнение направил е толкова компромиси със себе си, че е възможно да е убил истински творческото, за да изтъкне творчеството си. При преситеното му със социални контакти ежедневие е станал асоциален: защото това общуване е по-скоро театър на блясъци... и крясъци, не на действителното и то го е откъснало от реалността. Само гений би запазил твореца у себе си, а в България имаме много таланти и големи таланти, но не и гении.
Но каквото и да е станало с този автор, ако изобщо е автор, все пак направил е нещо: предизвикал е любопитството на широката публика към литературата. А точно днес, когато книгите и четенето се пренебрегват, това е от значение.
При всички случаи щриховах образа му като образ на едната крайност, каквато не си препоръчвам да бъда и не препоръчвам на никого да бъде. За да не погуби смисъла на онова, което е горяло в него, развивало го е, спасявало го е, пишело е в него. Не препоръчвам да бъдем като него, но препоръчвам на всекиго от нас да вземе да научи нещо от него.
Другата крайност: Той живее в себе си, той живее за творчеството си. Той се е изолирал, а животът ни напоследък е такъв, че не са му били необходими чак толкова усилия, че да го постигне. Той зрее, той се развива. Понякога му горчи, понякога го боли (истински, физически, знам – изпитал съм го), че няма кой да го чете, че книгите му остават неиздадени, че съществуването му в социалната реалност е печално. Нищо, че започне ли да пише, изведнъж става божество и усеща неща, които смъртен човек не може да усети. Той създава ценности или ако не го прави, поне пълзи по трънливия път нагоре към своя връх. Преживял е много разочарования и те се натрупват с времето. Колкото пъти опита да направи нещо, все не излиза, все не се разбира с някои, все се скарва с друг, все кърви сърцето му, че е изигран или осмян от хора и хорица или „творци” като онзи, когото малко по-горе обрисувах.
И за да се спаси, спира да се интересува. Творческият му акт е достатъчен да се чувства не само щастлив, но и божествен.
Не допринася нищо на никого с таланта си. Е, какво, прав е. Като не го щат, какво да прави.
Разбирам го, прекрасно го разбирам.
Знам какво му е, но и това е крайност. Другата крайност.
И нека този творец (защото той без съмнение е творец), като се е отказал, да не се сърди на хората, че не го разбират. Просто не бива да се отказва.
Истината е някъде там, между двете крайности.
Прочетена от 566