Петя Димитрова - Приятели

Петя Димитрова


Имало едно време една чудно хубава девойка. Казвала се Яница. За нейната красота се говорело дори и в съседните села. Много момци я искали. Но само един ѝ бил на сърце. Но съществувала сериозна пречка - момъкът, който носел мъжкото българско име Явор, вече подготвял своята сватба с друга мома от селото, която била няколко години по-голяма от него. Тя не била красива като Яница, но пък добротата ѝ била нейното най-хубаво украшение. Явор бил привлечен от доброто ѝ сърце, но не бил влюбен. Старите родители около тях също доста помогнали за сватовката. Тогава беше така, деца.

Дядо Камен се понамести, защото годинките му не бяха малко и ставите го боляха. Децата все още стояха почти неподвижно, чакайки разказът да продължи. 

— И така, оставали броени дни до сватбата, а Яница линеела с всеки изминал ден. Не можела да спи, нито да яде. Осъзнавала, че губи своята любов, а когато го срещала по калдъръмените тесни улички, сърцето ѝ започвало силно да бие, а очите ѝ изпитвали непреодолимото желание да срещнат неговите. Тя усещала, че и той изпитва същото, но дадената дума при него била равносилна на закон, който той при никакви обстоятелства не би нарушил. Тя обожавала лицето му, тялото, походката, гласът, всичко. А как си мечтаела да се доближи до него... Но моралът тогава не позволявал подобни волности. Всеки ден Яница обличала най-хубавите си дрехи с надеждата да го зърне. Тя била изключително красива в памучната си риза с красиви шевици около шията и ръкавите. Черният сукман бил прилепнал по красивите ѝ извивки, а червената престилка била богато украсена с пендари, блещукащи под слънчевите лъчи. Тя прилежно се грижела за своя външен вид, само заради Явор. Малките ѝ ходила били обути с цървули, с които тя плахо се приближавала към своята голяма любов. Не знаела какво да направи и дали изобщо има право да се бърка в неговия живот. Ами ако той не я обича толкова, колкото тя него? Много скоро щяла да разбере по най-трудния начин, че той изпитва същите силни чувства. Вечерта преди сватбата Яница се осмелила да го заговори насред улицата. Нямала какво да губи. Видяла го, около тях нямало хора и тя решила, че това е нейният шанс да преобърне две съдби. Сама се учудила на смелостта си , но знаела, че ако не направи нещо, ще изгуби себе си. Тя го подминала, но почти веднага спряла, извърнала тялото си и извикала:

„Яворе... искам да ти призная нещо. Аз... аз те искам, много. Сигурно знаеш. Аз... не мога да крия повече чувствата си от теб. Сърцето ми ще избухне. Ей на, виж.“ 

Тя поела широката му длан, свикнала да работи от сутрин до вечер и я приближила към източника на нейната болка. Явор не се възпротивил. Нейните думи били неговите собствени изживявания в последно време. Гледали се жадно и влюбено. Защо винаги се случва така? Защо любовта трябва да е толкова сложна? Може ли той да тръгне срещу думата си и да разтрогне всичко в името на любовта си към тази девойка? Придърпал я в една тясна кухина между две къщи, за да се скрият от погледите на хората. И там тя се случила. Целувката. И двамата я жадували твърде дълго време. Явор пръв се навел, а Яница увенчала този миг с нежност и топлота. Но точно този миг поставил началото на края. Устните им жадно се впивали, а дланите им били вплетени толкова здраво, сякаш искат да останат така завинаги. И ако някой в този момент се опитал да ги раздели, щял да срещне силата на истинската любов.

„Янице, защо мълча толкова дълго време? - попитал той, след като с неохота отделил устни от нейните. - Защо не ми каза по-рано? Сега вече е късно. Не мога да тръгна против съдбата си. Не мога да причиня това на Севда. Тя е добър човек.“

„Знам.“ - Тя свела поглед надолу, осъзнала, че губи голямата си и единствена любов. Със сила отскубнала дланта си от схватката му и с нея нежно погалила бузата му. Приятното усещане било подсилено от допира на леко наболата му брада. Тя усетила приятните грапавини и ѝ се приискало да прави това всяка сутрин, за да събужда любимия човек. Усетила една позната мокрота, която идвала от очите му. Този едър и силен мъж сега показвал слабост, осъзнавайки че не може да има тази нежна и красива девойка до себе си. А колко много я искал. Сърцето му се пръскало от противоречия. Но знаел какво се очаква да направи и точно това го правело слаб и уязвим. 

„Нека се срещнем тази вечер при пещерата. Ей така, за последно.“ - На Явор не му трябвало много време, за да мисли и се съгласил. Но веднага у него проговорила загрижеността на по-големия от двамата. Той бил на 23, а тя тъкмо навършила 17. Но не бил по-разумен. В този момент нямало разум, а само чувства. 

„Да не си навлечеш неприятности?“ - загрижил се той. 

„Няма, Яворе. На мен нищо друго не ми остава. Свършено е.“ - тези нейни думи проболи сърцето му. Тя говорела някак пророчески. Сякаш знаела какво ще се случи. 

„За теб тепърва всичко започва“ - опитал се да я ободри той, но тя не му отговорила и побързала да се скрие зад ъгъла на къщата, чиито свод станал свидетел на тяхното признание в любов. Оставали само няколко часа до свечеряване. Пещерата очаквала своите двама влюбени. 

Яница била първа. Явор се движел изключително бързо по трудния терен. Нямал търпение да я види. Зачудил се как това крехко създание ще преодолее препятствията на гората и ще дойде тук сама. Но когато видял силуета ѝ в далечината, се уверил, че тя истински го обича. Дори започнал да тича, за да стигне по-бързо до нея. Не трябвало да я кара да чака. Не изгубили и секунда от ценното време, което започнало безмилостно да отмерва началото на един семеен живот за него и края на една крехка, но истинска любов за нея. Случило се това, което се смятало за най-естественото нещо между двама влюбени. Силните хора изпитват силни чувства, неподвластни на време и предразсъдъци. Целувките прераснали в докосвания, а докосванията довели до най-сладкия и жадуван момент и за двамата. Яница поставила глава върху мъжествените гърди на своя любим, който все още дишал учестено, а тя мечтаела точно тук и сега светът да свърши. 

Сутринта дошла. Явор не успял да мигне. Още призори той започнал да върши ежедневните задължения на един селянин, който имал доста животни. Когато майка му го видяла, му се скарала, че това е най-важният ден за него, а той тръгнал да се цапа и да се мори. На кого да каже, че да му олекне? На кого да признае, че обича друга? Дали изобщо ще успее да превъзмогне това момиче? Ами тя? Какво ще се случи с нея и защо му каза, че за нея всичко вече е свършило. Сърцето му се свило. Сам не знаел как се озовал пред портите на дома си, облечен в най-гиздавата си премяна. „Боже, какъв красавец!“ - възкликнала майка му. А той стоял изправен като исполин и готов да спази дълга си. Наистина, той бил въплъщение на красотата на прабългарските гени. Едър и силен, той притежавал чар, който не само Яница забелязвала. Очи черни като мастило, коса буйна и вълниста, непокорно падаща върху голямото му чело, устни плътни и чувствени, а лицето му - загоряло от започналата вече кърска работа. Много би подхождал на Яница. Но не тя щяла да застане до него в този ден. Дори не знаел къде е тя и дали ще дойде на сватбата му. Под звуците на сладкогласни тъпани и зурни той вървял към своята предначертана съдба. Севда не трябвало да знае за борбата в душата му. Той щял да бъде добър съпруг и баща. Това му било заложено и така трябвало да стане. Трябва - тази дума му се отвратила, защото той самият си я повтарял непрекъснато. А какво му се искало да се случи, това сега не било важно. Стъпките много натежавали, сякаш към краката му били прикрепени тежести. Често извръщал глава настрани и назад с надежда да зърне бялото лице на Яница, което снощи било заруменяло въпреки студа в пещерата. Продължил натам, където вече го чакала нетърпеливо бъдещата му невеста. 

А през това време Яница стояла на ръба на една пропаст, облечена в най-прекрасната си носия, която майка ѝ пазела в скрина като чеиз за нейната собствена сватба. Все пак нейният любим днес се жени. Трябвало да бъде красива за него. Ръбът ставал все по-малък, губел се от погледа ѝ, а пропастта ставала все по-близка. Красивата девойка полетяла надолу, без да издаде звук. 

Явор научил за трагичната смърт на своята любима на следващия ден. Бил съкрушен. От този момент той се заклел, че ще живее и ще прави всичко в името на Яница. Всички около него, включително Севда, забелязвали постоянната тъга в очите му и преждевременно появяващите се в косата му сребърни отблясъци. Някои се досещали, други - не. Неговата съпруга била достатъчно далновидна, за да разбере какво става в душата му, но никога не го попитала, защото знаела, че ще се почувства неудобно или най-малкото нямало да получи конкретен и ясен отговор. Той изпълнявал достойно ролята си на съпруг и баща, но нито за миг не забравил свежестта на невинното лице на Яница.

Из романа "Приятели"

Книгата може да бъде закупена оттук - https://www.knigite.bg/book_new.php?pid=558


2021-01-20 | Прочетена: 213