ДВАНАДЕСЕТ
Дванадесет години ни делят,
дванадесет минути ни събират.
По гари и в житейски кръстопът
дванадесет послания намирам.
Дванадесет обятия прескачам,
дванадесети път към Теб вървя.
Препъвам се, изправям се и крача,
но всеки път по мъничко кървя.
Дванадесет заварва ни на чашка,
по-жадна може би не съм била.
И този път оставам Пепеляшка.
В дванадесет е късно за дела.
Дванадесет апостоли ни бранят
и толкова ни дебнат сатани.
Дванадесет да тръгваш те подканя,
не смея да те впримча с „Остани“.
ЧУДОТО
Май било е така. Вик сред нищото.
В “Битие“ нито дума не пишело.
И пророците явно пропуснали
откъде и защо се е спуснало.
Най-нечакано, в миг се отприщило -
като огън без дом над огнището,
като хала сиротно засвирила,
като сетния дъх пред умиране.
Май било е така. Не присъствахме.
Като съдове бяхме разпръснати.
Като угар се бяхме пропукали,
светлината му просто не всмукахме.
То дошло и заварило слепите,
две души без посока и трепети.
Повъртяло се малко и тръгнало.
С теб защо, че е тук, се залъгваме?
ВЪЗКРЕСЕНИЕ
Когато делникът свирепо ме разкъса,
в тълпите вливам се, за да възкръсна.
С копнежи и надежди до пресищане
рисувам пътищата, гарите, летищата.
Струя наслуки по нестройни тротоари,
ревът на трафика в асфалта ме разтваря.
Потичам мътна, забучала, неспокойна,
грима отмивам от лицето на застоя.
Увличам яростно случайни минувачи –
течем, летим... нелепо е да крачим.
Когато делникът ни сграбчи от засада,
бесът ни вече плъзнал е навсякъде.
МНОГОЛИКА
Не съм чудата, просто многолика.
Дарена бях с чеиз от сто живота.
Сърцато си избирах годеника,
не се броиха къщи и имоти.
Когато с него минах под венчило,
камбаните запяха възкресенски.
Поспря за миг вселенското гъмжило,
светликът ни приветства съглашенски.
Не съм чудата, просто многолика.
Откакто с Аполон венчани бяхме,
да бъда едносмислена отвикнах
и сто живота с него заживяхме.
КУЛА
Спасявам книги, книги ме спасяват.
Засядам лошо в прашните корици.
Редя камари, слагам във редици –
навярно знаеш – хиляди ми трябват.
Градя си кула псевдовавилонска,
накрая мир, не Господ да достигна.
Сизифов труд – когато я издигна,
стоварва се обратно йерихонски.
Спасявам книги, книги ме спасяват,
в умората сред страници се свличам.
Петли пропяват. Трети път отричам,
че някога на друго се надявах.
Прочетена от 1589
Пиша. Слагам върху листа всички онези неща, които не си казваме лице в лице, защото е социално неприемливо. Литературата се подчинява на различни правила. И слава богу! Ако и на страниците на книгите трябваше да си мълчим за важните неща, кому щяха да са нужни тези хартиени динозаври?
Питай ме, а аз ще отговарям. Няма забранени теми. Има само интересни и безинтересни. Няма забранени думи. Има само подходящи и неподходящи. По-често ще ти отговарям в стихове, но и прозата не ми е чужда. Ето на, уж трябваше да се представям, а пак започнах да ти пиша писмо. Защото си те представям от плът и кръв и не създавам изкуство в името на изкуството, а пиша заради теб и до теб. Вярно е, че „самото усещане за добро стихотворение носи своя собствена причина за съществуване", както казва Буковски, а можем да отнесем твърдението му и към всяка друга литературна творба. Но все пак си те представям как четеш. Чудя се дали смръщваш вежди, когато се съсредоточаваш, и поглаждаш ли брадичката си, докато се усмихваш одобрително.
Точно до теб, непознати читателю, отправих писмото си през 2018 г., когато младата вдъхновителка Мила Боги попита “Какво означава да бъдеш човек?“, а когато спечелих първо място в конкурса ѝ, сама разнасях писмото си по площади и гари с надеждата, че ще стигне до теб. Пак за теб си мислех, когато писах есе за доброто през същата година - „Само ако започнеш да правиш добро, ще повярваш в него“. И понеже си ми на късмет, отново бях отличена, този път с трето място. Не отричам, че положителното мислене не ми е сила, но докато си те представях, написах творба, достатъчно оптимистична, за да влезе в сборника „9% лъчезарни сонети“.
Два пъти проверявах дали не ме четеш от Сливен и пращах свои стихотворения за участие в литературния конкурс за учители на ПХГ "Дамян Дамянов". Явно те намерих там, защото през 2019 г. бях отличена с първо място в литературната надпревара, а през 2021 г. – с второ място. През 2020 г. за кратко загубих следите ти и, докато се страхувах, че съм се лишила от присъствието ти завинаги, пратих ти отчаяно послание в стихове чрез сборника „Речник на Страданието“ на Психологичен център „СОВА“. Сигурно ме чу, защото ми отговори, че още ме четеш - и в Стралджа, та дори и в София. Точно защото те има, станах носител на първа награда в Националния литературен конкурс “Станка Пенчева“ 2020 г. и бях отличена в Националния литературен конкурс “Бианка Габровска“ 2021 г.
Не спирай да ме четеш, защото аз продължавам да ти пиша!
Твоя,
Многоликата