Гайтани вежди, снага топола

Писането на поезия, съвсем като писането на проза, изисква редакции, а ние, авторите, следва да бъдем първи редактори на собствените си творби.

Когато идеите започнат да се появяват, най-важно е всичко да бъде записано. На този етап няма място за колебания и самокритичност, а само за действие. Щом приключим, редно е да оставим написаното настрана – за няколко часа или пък няколко дни. Когато се върнем към него, забелязваме неща, които не са ни направили впечатление, докато сме създавали текста си. А погледът ни е почти обективен! „Почти“, защото няма как да бъдем напълно обективни, когато става въпрос за собственото ни творчество. След като сме изчакали, вече не сме под въздействието на емоцията, която ни е накарала да я облечем в думи, преценката ни е далеч по-трезва и можем с точност да определим дали посланието ни е предадено успешно или се налага да правим промени. Редакциите могат да бъдат всякакви – по-подходяща дума да изникне в съзнанието ни, по-точна рима да наложи цял стих да бъде изменен, строфа да се окаже излишна, защото не допринася с нищо за изграждането на смисъла, финалът да стои като изненадващо слаб завършек на цялата творба и да бъде пренаписан. Точно на този етап четенето на глас се оказва безценен съюзник. Понякога, именно след като чуем собствената си творба, осъзнаваме, че стихотворната стъпка не е удачна и я сменяме.

Не е необходимо всички да са в течение на редакциите – често многото на брой и разнопосочни мнения действат объркващо. Прекрасно е обаче, когато си имаме няколко доверени приятели с нюх към поезията, с които да споделяме черновите си. За да види творчеството ни бял свят, определено са необходими хората, които ни вдъхват увереност с думите: „Това е добро!“. За да бъде обаче наистина „добро“ написаното, трябва да ги има онези, които без притеснение ни връщат в самото начало, за да помислим, пренапишем и излезем пред публика с най-добрата версия на стихотворенията си.

Идеята за „великата поезия“, която се „излива на един дъх“, е много романтична. Да работим върху творбите си обаче, като всеки друг труд, не е срамно и не означава, че ни липсва талант.

Прочетена от 2221

Биография
 Пиша. Слагам върху листа всички онези неща, които не си казваме лице в лице, защото е социално неприемливо. Литературата се подчинява на различни правила. И слава богу! Ако и на страниците на книгите трябваше да си мълчим за важните неща, кому щяха да са нужни тези хартиени динозаври? Питай ме, а аз ще отговарям. Няма забранени теми. Има само интересни и безинтересни. Няма забранени думи. Има само подходящи и неподходящи. По-често ще ти отговарям в стихове, но и прозата не ми е чужда. Ето на, уж трябваше да се представям, а пак започнах да ти пиша писмо. Защото си те представям от плът и кръв и не създавам изкуство в името на изкуството, а пиша заради теб и до теб. Вярно е, че „самото усещане за добро стихотворение носи своя собствена причина за съществуване", както казва Буковски, а можем да отнесем твърдението му и към всяка друга литературна творба. Но все пак си те представям как четеш. Чудя се дали смръщваш вежди, когато се съсредоточаваш, и поглаждаш ли брадичката си, докато се усмихваш одобрително. Точно до теб, непознати читателю, отправих писмото си през 2018 г., когато младата вдъхновителка Мила Боги попита “Какво означава да бъдеш човек?“, а когато спечелих първо място в конкурса ѝ, сама разнасях писмото си по площади и гари с надеждата, че ще стигне до теб. Пак за теб си мислех, когато писах есе за доброто през същата година - „Само ако започнеш да правиш добро, ще повярваш в него“. И понеже си ми на късмет, отново бях отличена, този път с трето място. Не отричам, че положителното мислене не ми е сила, но докато си те представях, написах творба, достатъчно оптимистична, за да влезе в сборника „9% лъчезарни сонети“. Два пъти проверявах дали не ме четеш от Сливен и пращах свои стихотворения за участие в литературния конкурс за учители на ПХГ "Дамян Дамянов". Явно те намерих там, защото през 2019 г. бях отличена с първо място в литературната надпревара, а през 2021 г. – с второ място. През 2020 г. за кратко загубих следите ти и, докато се страхувах, че съм се лишила от присъствието ти завинаги, пратих ти отчаяно послание в стихове чрез сборника „Речник на Страданието“ на Психологичен център „СОВА“. Сигурно ме чу, защото ми отговори, че още ме четеш - и в Стралджа, та дори и в София. Точно защото те има, станах носител на първа награда в Националния литературен конкурс “Станка Пенчева“ 2020 г. и бях отличена в Националния литературен конкурс “Бианка Габровска“ 2021 г. Не спирай да ме четеш, защото аз продължавам да ти пиша! Твоя, Многоликата
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Как да издадем книга
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси