Писането на поезия, съвсем като писането на проза, изисква редакции, а ние, авторите, следва да бъдем първи редактори на собствените си творби.
Когато идеите започнат да се появяват, най-важно е всичко да бъде записано. На този етап няма място за колебания и самокритичност, а само за действие. Щом приключим, редно е да оставим написаното настрана – за няколко часа или пък няколко дни. Когато се върнем към него, забелязваме неща, които не са ни направили впечатление, докато сме създавали текста си. А погледът ни е почти обективен! „Почти“, защото няма как да бъдем напълно обективни, когато става въпрос за собственото ни творчество. След като сме изчакали, вече не сме под въздействието на емоцията, която ни е накарала да я облечем в думи, преценката ни е далеч по-трезва и можем с точност да определим дали посланието ни е предадено успешно или се налага да правим промени. Редакциите могат да бъдат всякакви – по-подходяща дума да изникне в съзнанието ни, по-точна рима да наложи цял стих да бъде изменен, строфа да се окаже излишна, защото не допринася с нищо за изграждането на смисъла, финалът да стои като изненадващо слаб завършек на цялата творба и да бъде пренаписан. Точно на този етап четенето на глас се оказва безценен съюзник. Понякога, именно след като чуем собствената си творба, осъзнаваме, че стихотворната стъпка не е удачна и я сменяме.
Не е необходимо всички да са в течение на редакциите – често многото на брой и разнопосочни мнения действат объркващо. Прекрасно е обаче, когато си имаме няколко доверени приятели с нюх към поезията, с които да споделяме черновите си. За да види творчеството ни бял свят, определено са необходими хората, които ни вдъхват увереност с думите: „Това е добро!“. За да бъде обаче наистина „добро“ написаното, трябва да ги има онези, които без притеснение ни връщат в самото начало, за да помислим, пренапишем и излезем пред публика с най-добрата версия на стихотворенията си.
Идеята за „великата поезия“, която се „излива на един дъх“, е много романтична. Да работим върху творбите си обаче, като всеки друг труд, не е срамно и не означава, че ни липсва талант.
Прочетена от 2221
Пиша. Слагам върху листа всички онези неща, които не си казваме лице в лице, защото е социално неприемливо. Литературата се подчинява на различни правила. И слава богу! Ако и на страниците на книгите трябваше да си мълчим за важните неща, кому щяха да са нужни тези хартиени динозаври?
Питай ме, а аз ще отговарям. Няма забранени теми. Има само интересни и безинтересни. Няма забранени думи. Има само подходящи и неподходящи. По-често ще ти отговарям в стихове, но и прозата не ми е чужда. Ето на, уж трябваше да се представям, а пак започнах да ти пиша писмо. Защото си те представям от плът и кръв и не създавам изкуство в името на изкуството, а пиша заради теб и до теб. Вярно е, че „самото усещане за добро стихотворение носи своя собствена причина за съществуване", както казва Буковски, а можем да отнесем твърдението му и към всяка друга литературна творба. Но все пак си те представям как четеш. Чудя се дали смръщваш вежди, когато се съсредоточаваш, и поглаждаш ли брадичката си, докато се усмихваш одобрително.
Точно до теб, непознати читателю, отправих писмото си през 2018 г., когато младата вдъхновителка Мила Боги попита “Какво означава да бъдеш човек?“, а когато спечелих първо място в конкурса ѝ, сама разнасях писмото си по площади и гари с надеждата, че ще стигне до теб. Пак за теб си мислех, когато писах есе за доброто през същата година - „Само ако започнеш да правиш добро, ще повярваш в него“. И понеже си ми на късмет, отново бях отличена, този път с трето място. Не отричам, че положителното мислене не ми е сила, но докато си те представях, написах творба, достатъчно оптимистична, за да влезе в сборника „9% лъчезарни сонети“.
Два пъти проверявах дали не ме четеш от Сливен и пращах свои стихотворения за участие в литературния конкурс за учители на ПХГ "Дамян Дамянов". Явно те намерих там, защото през 2019 г. бях отличена с първо място в литературната надпревара, а през 2021 г. – с второ място. През 2020 г. за кратко загубих следите ти и, докато се страхувах, че съм се лишила от присъствието ти завинаги, пратих ти отчаяно послание в стихове чрез сборника „Речник на Страданието“ на Психологичен център „СОВА“. Сигурно ме чу, защото ми отговори, че още ме четеш - и в Стралджа, та дори и в София. Точно защото те има, станах носител на първа награда в Националния литературен конкурс “Станка Пенчева“ 2020 г. и бях отличена в Националния литературен конкурс “Бианка Габровска“ 2021 г.
Не спирай да ме четеш, защото аз продължавам да ти пиша!
Твоя,
Многоликата