Годината е 2001, човечеството леко се е разминало с Армагедон, аз - малко по-съществено с поредния си бестселър, превеждан на всички живи и мъртви земни езици и на езиците на няколко близки планети, минаващи за провинция в Млечния път, с Нобелова награда за литература, с почетно гражданство във Вашингтон, Москва и Назарет. А най-вече и най-после - с поощрителна награда от конкурса за млади поети в Асеновград.
Но самочувствие имам - все едно всичко това се беше случило. Пия около литър водка на ден, пиша около десет страници. Понякога повече и от едното, и от другото. Най-странно сега ми се струва, че има неща от написаното, които приличат на нещо.
Човечеството се е разминало леко с космическите одисеи, описани от Артър Кларк, и кулите на Търговския център са още цели. Ако камерите, снимали катастрофите, могат да се насочат към съзнанията на много българи, близки до възрастта ми, ще заснемат нещо подобно: рухваща като кула самоличност, градена много години с любов. Рухваща заедно с мечтите, с надеждите и стремежите, с ценностни системи.
Безработицата, особено в провинцията, беше висока, перспективите - не особено обнадеждаващи. Добре, че човек е защитен, механиката на природата му е такава, че в тези моменти се бори, а не потъва в мисли. Вместо да размишлява, действа, преценката му е свръхсъзнателна и далеч по-точна.
Тогава имаше все още адресни регистрации. Моята беше пловдивска, но истински хазарт беше да съвпадне предположението от едната сутрин къде ще се събудя на другата. В кой от ъглите на личния ми бермудски триъгълник София - Пловдив - Асеновград. На едното място уж работя, на другото уж живея с жената, с която живея, на третото уж съм си у дома.
Нямах причини да съм недоволен. Имах вдъхновение, живеех интересно като в китайското проклятие. А това ми харесваше, най-вече имах надежди и им се доверявах, преизпълнен бях с енергия.
Не така беше с един особено скъп ми, близък човек. Спря да свири, не искаше и да чуе за китарата. А беше талантлив, много талантлив. Дори композираше, бъркал съм негови акустични пиеси с Бах. Преди да се прояви коварното му заболяване, се държеше по-скоро като тих, макар и доста колоритен за тясното си обкръжение, особняк. Доста под тридесетте, в някои отношения приличаше на шестдесет. Никакво внимание на дрехите - нахлузваше каквото намери. Чист, но брадясал. Става въпрос за брат ми.
Не се питам колко творчески, чувствителни натури изгубиха войната с времето. Оттеглиха се от бойното му поле, за да заживеят в една своя действителност, там, където раните им няма да зарастнат, но няма да ги правят уязвими. Отдавна спрях да си задавам този въпрос.
Сравнително дълго не бях се прибирал в Асеновград и честно, исках да видя този образ.
Закъсняваше. Майка беше притеснена да не се е напил. Спомена, че се държал много странно. Иначе не закъснявал така напоследък. И аз започнах да се притеснявам, чакахме го с нетърпение, а аз и със заблудата, че имам много да му разказвам, че животът ми е много приключенски на фона на затвореното съществуване на този млад човек.
Излъгах се. Дойде по някое време. И не само че не дъхаше на алкохол, а беше и свеж като тиквичка, но в приповдигнато състояние. Започна да разказва, смяхме се - звучи комично, но после стана дълбоко.
Едно от малкото му развлечения беше да ходи в следобедните часове в библиотеката. Кафе от автомата във фоайето, масичка с пепелник и две кресла. Бар "Самотният аутсайдер". Изпие си кафето и се забие в читалнята. Там е и топло, по-топло от вкъщи, мирише на книги и има други чешити.
В този следобед забил глава в четивото си и като я вдигнал, видял, че се мръкнало. Между два стелажа останал незабелязан от библиотекарките... И го заключили. Свършило работното време и наш човек, заплеснат и не на този свят, останал в плен. Станал и започнал да търси изход. Успял да отвори един прозорец, но... на втория етаж.
Минало му през ума да позвъни в полицията, но не искал да изглежда, цитирам: "като мистър Бийн". На всичкото отгоре му се ходело адски до тоалетната, а тоалетните в учреждението - заключени. По някое време успял да намери спасителния бележник, в който са написани телефоните на служителките.
Смеем се и си представяме колко ще го разказват, а по едно време ми става светло... Но вече не е смешно. Каза какво си помислил точно когато ключалката на външната врата изщракала, преди да излезе.
"Отвън навлезе светлина, някои от кориците на книгите се четяха. Като дух бях между тях, като фантазия, част от художествената реалност. В света им. Техен пленник. И няма излизане от там... Но една физиологическа потребност ме принуди да потърся изхода към доста по-бедната реалност."
Цитирам думите му смислово, не ги каза точно така, но това означаваха.
Мислех си, че имам приключения за разказване. Несъзнателно се запитах имам ли душа да изживея това. Мога ли да бъда грабнат толкова от книгите...
Не, отдавна бях намерил изхода към по-бедната реалност.
Честно, завидях му.
Прочетена от 844