Опитвал ли си се да преброиш колко са графитите от вкъщи до работното ти място. Или, докато се движиш по определен маршрут, колко пъти градският автобус ще направи "пссс"?
Някои хора си имат странни забавления и изобщо животът е шарен.
Често се среща в сюжета ми мъжът, увлечен от загадъчен, полуреален женски образ. Непозната, която по необясним начин оказва въздействие върху живота му, превръща се в маниакално негово увлечение, а историите завършват различно. Но не е ставало дума, че в подобен сюжет съм се вкарвал и сам.
Подчертаните места в книгите в началото ме учудваха. Ако аз подчертая фраза, ще е някоя, която ми се е сторила мъдра или най-малкото оригинална. Непознатата подчертаваше думи, в които не забелязвах да има нещо особено, че да бъдат извадени от контекста или да му предадат сила след нейната мета-литературна обработка. Думи като думи. Например в текста, написан по-горе, би подчертала: "движиш се по линия" или "завършват различно". Веднъж видях подчертани две едни и същи думи на двадесетина места в една и съща книга. Усъмних се, че е търсила т втология, лека закачка с езика, но като се замислих, може би е търсила обратния ефект. Защото двадесетина пъти да се повтори в около сто страници подобно съчетание по-скоро доказва умението на езика, отколкото липсата му. В други случаи на първа страница виждах двадесетина надраскани места и нататък книгата чиста.
"Много, много странно." - и това видях подчертано, за това го и слагам в кавички, но наистина си го мислих.
Защо реших, че е един и същи човек? Личеше. Защо реших, че е жена? Интуиция. И оттук започна сюжетът, който спокойно може да се разработи и като психо-трилър, и като романтичен разказ. Взимах розови романи, които никога не бих прочел и класически образци, които все отлагах да прочета, книги от области, които малко или изобщо не ме интересуваха, от наши автори от времето на соцреализма, които определено ме потискаха и ме връщаха на ученическата скамейка в най-отегчителните часове.
Много бяха книгите, които иначе бих подминал, а след като разбрах за тях, можех само да благодаря на непознатата. Избирах вече по един-единствен признак - ако ги е взимала тя. В началото бързо разгръщах страниците и търсех нахалния молив. После вече знаех библиотечния й номер.
Каква ли не я рисуваше въображението ми. Заключена от зъл ексцентрик-психопат птичка, която драска по книгите писмо за спасение. Попаднала на тайни, с които може да спаси света; посветена в тайните науки интелектуалка, изпращаща закодирани послания на човек от конспирацията, който не познава, но знае, че посещава тази библиотека. Закачлива лудетина, търсеща точно мен. Скрита ту зад тъмни очила, ту червенокоса и с дълъг шлифер, под който носи пистолет със заглушител. Ту със замъглени очи от опити и опиум, артистично създание със седем цвята коса.
Ако тогава, а то беше преди около двадесет години, разполагах с компютър, стига да бях решил, за ден щях да стигна до библиотечния й номер. Но иначе не се оказа толкова лесно. Преписвах всички числа от датника, задрасквах, докато остана едно повтарящо се. Накрая стоях пред златното 421.
Лесно беше вече да разбера коя е. Познавам се с библиотекарките, не биха ми отказали услугата. След толкова време следене обаче не смеех да развалям за секунди магията. Очаквах да се случи нещо интересно. И то не закъсня.
Дали би подчертала последното ми клише? Едва ли.
Водена беше от нещо съвсем различно. Засичаме се. Един след друг сме. Виждам картона на 421. Без съмнение е тя. Връща си книгите и се втурва да избира други. Система: не ми говори. Всички книги, върнати преди нея, една след друга блъска в огромна чанта и явно са за най-малко дванадесет членно семейство, намиращо се в ядрен бункер, лишено от други занимания освен четене.
На всичкото отгоре я познах. Ако това нещо беше чело и една двадесета от книгите, които е подчертала, аз съм авторът на Теорията на относителността.
Работеше в общината. Не знам какво, май нищо. Такива длъжности и сега има, а тогава си бяха в повечко. Е, някои си лакират ноктите, за да минава времето, а тази си прави проверки на съсредоточаването. Ако тогава имаше компютри из канцелариите, това нямаше да се случи - щеше да си чати или да си троли някъде.
Доста вече знаех, за да се досетя за какво са й книгите.
Избира си фраза в една, а после разгръща другите и търси повторението й. Може да засича и по часовник за колко време го намира. Така минава бързо работното време, а й се струва и гимнастика за ума.
Да се смея ли, да плача ли?
Светът е шарен, някои хора си имат странни забавления. Опитвал ли си се да преброиш, колко са графитите от вкъщи до работното място или докато се движиш по определен маршрут, колко пъти автобусът ще каже "пссс"? Аз съм опитвал. За да проверя какво е. Изпущал съм спирки, но най-вече не съм забелязвал нищо друго по пътя, което иначе бих забелязал.
Интересувайки се колко пъти ще забележи избрана фраза, е пропуснала доста интересни четива. Аз пък в преследване на призрачната - кой знае колко истински гаджета. Минава ми през главата, но не мога да изпитам логичното разочарование.
Важното беше какво се случи през тези няколко месеца, а не как завърши.
Ако не беше идиоматичното й хоби, нито щях да прочета тези книги, нито въображението ми да е толкова вдъхновено.
И изобщо: поумняването си едни дължат на глупостта на други.
Прочетена от 328