Обичам да си представям картини, които няма да бъдат видени или нарисувани. Те са допир до онова, което хората наричат Бог. Има някаква омая, която те кара да забравиш, че си тленност. Нещо, което спира ума ти, дарява ти усетливост, докосва те с нежност и те оприличава със съвършенство. Тогава идва чудото – чудото на допира. Слети в едно, разбираш колко сте различни. Различни един от друг, усещаш целостта. Така изгрява денят – той се ражда от картините, за да заспи в люлката им. Нощта покрива земята, носейки в утробата си техните образи. Стрелките на часовниците забавят своя ход, времето се затичва, душата се разтваря в Мига. И мигът се разтегля в пространството, като вик, като живот, като капчица дъжд… като Вечност, сбрана в шепата на дете. От вика се ражда ехо, от нощта – ден, от живота – живот, от капчицата – порой… Детето разтваря шепата си и от нея излитат мечти с крила на пеперуди. Пеперудите се множат, а мечтите раждат идеи, идеите стават реалност, реалността се претворява в илюзия и идва свободата. Това е Мигът. Животът не е нещо, по-различно от Смъртта, Омразата от Любовта, Тъгата от Радостта.
Но толкова много красота не е за човешките очи. Толкова много съвършенство е непостижимо за човешкия ум. Толкова много нежност е тежест за човешкото сърце. И ние бягаме обратно в забързания ден. Избягали от допира, издигаме храм на Бога, със заглъхнали очи… и се превръщаме в разумни хора. А разумните хора не чувстват раждането на деня, не се сливат с Мига. И се натрупват страховете ни. Страх ни е от единното, изпитваме ужас от различното, философстваме за непознатото…
Нощта е към своя край. Избледнелите образи изплуват отново. От тях ще изгрее денят, за да ги заслепи със слънчева светлина и сиви улици. Нощта ще се завърне, за да им даде живот, но и за да ги покрие със сънища… Но успееш ли да ги видиш преди денят и нощта да са ги скрили, ще се докоснеш до себе си, ще се допреш до Бог, ще усетиш Мига… ще останеш ЖИВ!
Прочетена от 451