"Някогашната роза остава само в името;
ние запазваме само името"
У.Еко, "Името на розата"
Кой трябва да се грижи за създаване име на автора?
Това е един от основните спорове при издаването на български автори. Авторите са на мнение, че те са написали един текст и са си свършили работата, останалото е работа на издателството.
Издателите, от друга страна, предпочитат да работят с вече доказали се автори, с известно име, като се занимават само с рекламата на самата книга, а не със създаване на име на автора от нулата.
Всъщност и двете страни са прави. Но първо ще обясня защо се налага всичко това.
Българската литература са продава основно от известността на автора, а не от качествата на текста!
Причините за това са няколко:
На първо място – дълбоко вкорененото недоверия към българските автори. Корените на това се крият още в началото на издаването през 90-те, когато масово се издаваха какви ли не глупости. За жалост този процес продължава, а никой така и не се нае да отделя сеното от сламата. Литературна критика няма (на никакво ниво), а няколкото изявяващи се блогери, пишат в стил Куельо, за читателки с мозъчния потенциал на манекенки.
На второ – масова нелоялност на авторите. Аз лично съм направил десетина души много известни, а на повечето първата им работа беше да си вирнат носа и да тръгнат да се оправят сами. Допълнение е и масовия непрофесионализъм. Авторите пишат когато и каквото им се пише, без спазване на какъвто и да е било план. Вероятността авторът да не завърши книгата в нужния срок и качество е над 50%, а вероятността да не напише следваща книга (първа книга рядко се изплаща) или да отиде с нея при конкуренцията е над 80%.
Именно затова в България масово се издават десетина имена и най-вече – масово се купуват само те. Това са автори, които са се доказали във времето и най-вече – успели са да направят име. Вероятно излизащата утре книга на Калин Терзийски е слаба, сравнена с Йовков и Елин Пелин, но гарантирано е на нива над средното за България. Затова и ще се купуват. Читателите имат някаква представа какво купуват, а не „котка в чувал“ както при повечето автори. Имайте предвид, че много малка част от читателите могат да оценят реалното ниво на една книга. Повечето са на етапа – „харесва ми/не ми харесва“.
Кой все пак трябва да създаде това име на авторите?
На Запад това се прави от литературните агенти. Такова нещо в България няма, не защото няма обучени хора, а защото при оборотите на продаваните книги, на тях просто няма откъде да им се плаща. Един среден български автор в най-добрия случай да получи 2-3000 лв годишно за книгите си. Какво точно може да свърши литературния агент с полагащите му се десетина процента?
В България това остава в ръцете на авторите. Досега, въпреки два проведени конкурса „Търся издател“ съм видял много малко автори, които имат някаква представа и план какво да правят.
Повечето са на етапа – пратих ръкописи до всички издателства и чакам.
Подчертавам дебело – не е работа на автора сам да рекламира книгата си. С издателства от типа – ето ви едни книги и се оправяйте, не ви препоръчваме да работите.
Авторът има важно място в маркетинговия микс по продажбата на една книга – среща с читатели, премиери, поддържане на обратна връзка и много още. Но всяко едно нормално издателство си има хора които разработват и координират рекламните стратегии. Авторите е необходимо само да изпълняват задачите си.
Но за да стигнете до този етап е нужно да си изградите на можещ и лоялен автор. И-то не е случайно. Как да стане това – писано е много по темата, позаинтересувайте се. Интернет и социалните мрежи дават много възможности, стига да не ги ползвате основно за вдигане на самочувствието си и лафмухабет с други автори като вас.
10 000 лайка не са 10 000 продажби!
В следващата колонка ще развием темата защо повечето автори се купуват само от приятели и роднини и доколко за това е виновна нагласата на самия автор.
Прочетена от 4751
Казвам се Иван Богданов и съм председател на Фондация „Буквите“.Това са думите, с които най-често се представям, когато има нужда, тъй като хората са ме научили отдавна. Повече като издател, по-малко като автор…А всъщност имам осем издадени книги.Пиша от как се помня… Най-вече домашни и курсови работи Като ученик напълних една тетрадка стихове, най-вече жалване по съученички, които не ми обръщаха внимание. Нищо не ставаше за четене, естествено, но пък придобих опит. Някъде по-късно започнах да пиша сериозно. От оня период останаха няколко добри стихотворения.През 1999 г. направихме Словото, заедно с още един приятел. А през 2001-а основах Буквите. Противно на легендата, че не са искали да ме публикуват никъде, сайта беше създаден, за да даде място и възможности на новите автори да публикуват произведения и да общуват с други като тях. Но за Буквите се знае много.През 2005-а сглобих една книжцица – едва 40 страници – „Парченца болка“. Бях много капризен какво да влезе в нея, защото си знаех, че не мога да пиша.Добре де, не е вярно, някои от стиховете в нея още обикалят из нета.През 2008-а реших, че няма да пиша повече поезия и издадох втората си стихосбирка – „Непосилна любов“.Мислех да започна да пиша проза, но повече писах статии и колонки насочени към младите автори как се издават книги.През 2014 най-сетне оформих всички написани статии в книгата „Пътят на книгата“ – едно добро помагало по думите на много автори за това как можем да напишем, издадем и продадем книга. Но с графоманията само се започвало и за една премиера в родния ми Шумен през 2015 издадох една сборна книга с най-доброто от поезията ми – „Самотен път“.С това излагациите не престанаха. През 2016 най-сетне издадох дълго чакания от всички роман – „Самотата спи на възглавницата ми“. Интересното за тоя роман е, че първо го продадох „на зелено“, а чак след това го написах.През 2018 г издадох и втория си роман "Самотата (не) спи на възглавницата ми"Надявам се да бъда от полза на всички с богатия опит, който имам като издател и донякъде като автор.