Това е книга, която с финес ни отвежда към нашето лично „Извисяване”. След като сме изминали всяка една точка от своето лично „Многоточие”, след като сме си позволили свободата да се отдадем на едно „Обвързване”
„Многоточия”, както разбрахте, съдържа няколко цикъла. Аз вече ги споменах в казаното до тук, но сега ми се иска да ви преразкажа историята на всеки един от тези цикли.
Първият от тях, „Многоточия”, започва със стих, задаващ ни въпрос и опитващ да ни върне в спомена, в деството, в чистотата. Така както започва всяко ново начало. Така, както би трябвало да започва всеки наш досег с нова книга. С чистота... и с отворена душа.
„- Един ден ще обърна света – казвах. - Представяте ли си, за момент хората ще се почувстват неразположени, ще спират, ще вадят кърпички от джобовете и ще бършат устните си. След това ще продължат, но светът вече няма да е същият. Изведнъж злите ще са станали добри, ще стане страшно изведнъж, толкова изведнъж, че всички ще са ужасно учудени и за около пет минути земята ще се завърти по-бързо – от силата на учудването им, а небето ще се изпълни с шапките им. Това ше бъдат петте минути на световното щастие - казвах - Малко след това хората ще се почувстват зле, ще се усетят пусти и на всички изведнъж ще им се прииска да има поне един зъл човек, за да осмисли живота им.Тогава добрите ще станат зли и всичко ще си дойде на мястото, но каквоот това! Все пак пет минути са много време, страшно много време...
В новата си поетична книга с избрана лирика поетът Димитър Милов кани на “небесна трапеза” своите детски и светли години от младостта, своите приятели, поетите, от коите се е учил, страховете и желанията си, да си поговорят с по чаша “небесно питие” в ръка. И ги повежда през Рила, където е скътано родното му място Тополница (“Село в ниското. Село с високи тополи”), където “под крило на обич” е роден и “закърмен” с “блага дума”. Поканил е най- скъпите, най- верните приятели, за да сподели с тях “написаното на свещ”, когато е “скръбна, непрогледна тъмнина” и светулки “се носеха във такт”.
Светулките се носеха във такт.
След време проумях, че бе това
тържествен танц на светлината.
(“Нощ”)
Издаването на книги-билингви (двуезични) има своята доста дълга традиция в славянския и най-вече в руския поетичен свят. Първата ми среща с такава книга беше, когато бях малка и прохождах в изучаването на английския език. Изданието – двуезично – на английски и руски език – на стиховете на Байрон. След това последваха нови срещи с двуезични книги, но тази първа се е запечатала в мен с красотата си и с това за първи път изпитано усещане да четеш думите на автора и веднага, до тях, някой да ти е дал възможност да разполагаш с ключ за разбирането на тези слова. И сега пред мен е една такава нова среща – с руските стихове на Александър Елизаров и с ключа към тях – превода на Любомир Занев.
Преди всичко това е книга, провокирала смелостта и на автора, и на преводача. Да издадеш стиховете си в страна, която не ти е родна, в която не живееш, която познаваш от далеч, да допуснеш тези, които ще четат словата ти, в безкористно споделената и разголена си душа, при това на език, който за тях е познат, близък, но не роден, за мен е смелост, която проявяват единствено рицарите, благоговейно отдадени на своята дама. А за Александър Елизаров тази дама е Поезията. Поезията, която събужда непреодолимата потребност да изразиш и споделиш себе си чрез Словото, да пуснеш читателя в онова истинското, „преживяното – плодовете на тъгата и радостта, мятането на душата между земята и небето” (Кирил Ковалджи). Потребност и смелост, които се раждат само в сърцето на надерения, докоснатия от Бог, талантливия.
Тази книга е своего рода интелектуален алпинизъм по вертикалните трасета на разсъдъка, сърцето и духа; катерене с пълния набор от риск, лудост, обичане, търсене, очакване, страдание и спасение. Тя е болезнено укротяване на времето и пространството чрез компресия на „спомен-мечта-сега”; плод на големия експеримент да живееш пълнокръвно и смислено, да придаваш „на утринта усещането звънко за човек”.
Тук поетическата география е с нагънат релеф от многообразна графика и ритмика, което ангажира читателя докрай. Стилистичната разнородност описва творческата амплитуда на Ивайло Дагнев, който владее силата на словото от древната библейска поетика, през българската „Яворова” мелодика, до дръзкия модерен лад на западните верлибри.
Това е четиво, което не мами, не подвежда с позьорство на формата и съдържанието. Напротив – откровеността може да ви дойде в повече, поради на моменти безпощадната церебралност на стиха. Понеже силен подтик на интелигентния автор и съществена причина за творческия акт е да се вникне in rerum natura.
Накратко казано – озоваваме се пред зев в света, където познанието на човешката същност е истинското „осигурително въже” .
Ако не беше поезията му, сигурно щях да си мисля, че само тютюневият дим го свързва с небето. Ако беше само поезията му, дали нямаше да се изкуша подир: “И няма вече изражение лицето ми, ...и върху него всеки може да рисува/ каквото суетата му подсказва...челото ми ще бъде като камък,/ за да изсичате във него имената си”; или щях да си го представям чрез ескизите най-вече на болката: “той има белег на лицето”, “сърце от чам, срещу което цяла седмица са хвърляни ножове”; или пък щях да го виждам през образа, който най-харесвам: на “лодката със дъното нагоре”
Във Вавилон (и оня, от Библията, и тоя, на Роберт) стълпотворението е едната страна на медала, другата е лингвистичният, ерго – семантичният микс. За неразбирането и самотата говоря. Самота, премерена в километри асфалт, в пепел от стихове, в пропусната, проиграна, пропита или изпита любов. Слънцето наистина не свети еднакво за всички – затова си го разменяме и му се радваме толкова. Слънце – егоист! А зимата по своему се оказва щедра – на студ и самота. Говоря за човека – йероглиф, за ТОВА АЗ, което е експлицирано и образно, и дори пунктуационно. А поколенското е равностойно – като тая идентификация, дето все си я търсим и си играем на Диоген - понякога даже в стил “Дисни”.