Автори на Български издател

Родопско одеало

Ваня Йорданова

Беше късна есен. От най-късните. От тези, които са си прибрали златната окраска, хладният вятър е помогнал за измитането на улиците, чаршията пустее, а голите клони на дърветата стърчат като оглозгани кости, протегнали се безпомощно нагоре в сивото небе. По всичко личеше, че зимата ще е много студена и мъчна. Малкото слънчеви лъчи едва пробиваха плътната пелена от сиви облаци, а утрините се пробуждаха протяжно сред мъгляви завеси. Животът навън бе замрял. Нямаше я радостната глъч из града и трудовата песен на нивата. Предстоящата зима бе прибрала народа по скромните им домове, където заслужено опитваха плодовете на труда си и се събираха край огнището.

Тесните калдъръмени улички бяха нагизден с големи и малки, но уютни къщички, наредени като мъниста една до друга или приятно разпръснати като шепа бобови зърна на пода. Допълваха се. Една не можеше без другите,  както членовете на семействата в тях не можеха един без друг. В мрака, заблуден пътник винаги можеше да открие пътя, благодарение на светлините от малките прозорчета. Накацали зад завесите като светулки, газените лампи даваха надежда на всеки пътник, че е открил вярната посока и все някъде го очаква топла вечеря и подслон през нощта.

– Бай Ставри, я виж, какво вино ти нося! Да седнем на софрата, да го опитаме и да си кажем по някоя дума, а? – провикна се още от вратата Райно с типичния си весел и безгрижен тон.

– Ех, момче, все за вино мислиш ти! – засмя се домакинът. – Влизай, влизай и затваряй бърже, че да не изстине!

Бай Ставри беше навлязъл в късната есен на своя живот, а в гърдите на Райно още играеше пролетта. Два сезона, които все се гонят и все не могат да се настигнат. Кипеше младото момче от сили и желание за живот в студените и дълги вечери и чиракуваше с песен на уста. В белите коси на бай Ставри той търсеше мъдростта на годините и историите на един нелек, но богат и интересен живот. Възрастният мъж беше уважаван търговец в цялата околия и далеч от нея. Дълги години бе кръстосвал по прашните пътища на Империята и отвъд границите ѝ. Познал горещините на Индия и студът на Сибир, старият търговец късно срещна и позна любовта. Търговията вървеше, растеше и уважението на хората към личността и делата му.  И лете, и зиме най-хубавата стока пловдивчани намираха в дюкяна на бай Ставри. Не беше скъпчия, имаше широко сърце и помощта си не пестеше. И за просветата мислеше и даряваше средства на местното училище.

Никой не знаеше откъде бе дошъл по тези земи. Легенди се разказваха за момчето, което мъчно проби своя път в Тракия и сред хората ѝ. Времената бяха смутни и несигурни.

 – Надо, я извади сланина и туршия от мазата! А, и саздърма, луканка и сирене. Да нагостим момчето, че добре ни е дошло! – провикна се чорбаджията на жена си. После се обърна към госта  – Ще останеш да вечеряме. Стопанката чуден зелник е приготвила.

Домакинът протри ръце една в друга и се усмихна приветливо.

Стопанката на къщата, баба Нада, бе много чевръста за възрастта си. От ранни зори до късна вечер шеташе, не се спираше - подреждаше одаите, редеше софрата, пълнеше дървените сандъци с дантела, плетива, покривки и посуда, одеяла, терлици и всичко необходимо за чеиза на единствената ѝ внучка. Бог не я беше дарил с дъщеря, но синът им първо в нейните ръце постави първородното си момиченце. Прекарваше на одъра часове наред с плетиво в ръце. Само в дюкяна на търговеца не докосваше нищо. Той бе сакралното местенце на чорбаджията. Там прекарваше дните, а понякога и нощите си, преглеждаше стоката, проверяваше  сметките. Или поне така си мислеше старата жена. А всъщност друго привличаше толкова силно бай Ставри на първия етаж в дома му.

– Сладко приказваш, бай Ставри. Все научавам нещо от тебе. Много земи си видял, много път си изминал – чак в Русия си стигнал. Зарад туй ли ти викат Другоземеца? 

Червената напитка и богатата софра отвориха приказката на младото момче и то реши, че е време да зададе въпроса, който отдавна го човъркаше. Не може толкова знатен и уважаван от пловдивчани човек да е забулен в тайни.

 

Старецът вдигна бавно чашата си, изпи последната глътка и избърса с длан капките вино по брадата си. Остана дълго време замислен, вперил поглед в пода. Райно го гледаше с любопитство и недоумение. Обиди ли го? Ще го изгони ли старецът от дома си? Да остане ли прикован на малкото столче или да си иде? Но камъкът бе вече хвърлен. Бай Ставри се изкашля издълбоко, сякаш искаше да прочисти не гърлото, а душата си. Вдигна поглед към момчето, изправи се и избоботи нещо. Обърна се и бавно заслиза надолу по стълбите. Райно не разбра думите на стареца, но усети, че трябва да го последва.

 Тясно стълбище отвеждаше до първия етаж на чорбаджийската къща. Още от входа се разкриваше просторно помещение с два широки прозореца, които гледаха към чаршията. Сега дървените им капаци бяха спуснати и старецът си пробиваше път в тъмното със свещ в ръка. Райно го следваше мълчаливо. Слабата светлина мъждукаше в старческите ръце, но момчето различаваше очертанията на лавиците и сандъците до стените. Купища платове, аби, сибирски кожи, чиста вълна и дантелени покривки бяха грижливо покрити и пристегнати с конопени въжета; а дървени каци - пълни с масло и зърно. Цялата стока бе подредена като войнишки строй. Търговецът бе внесъл ред и чистота с години труд и упоритост. Всяка стока имаше свое неизменно място, само едно одеяло стоеше някак встрани от всичко. Грижливо сгънато и отделено, едно родопско одеяло пазеше единствената лавица на стената до прозореца. Бай Ставри се приближи бавно. До този момент едва беше прекосил половината дюкян, мъчно влачейки краката си. Ала мисълта за родопското одеяло му даде криле и той сякаш полетя към него с детска безгрижност и лекота.  Кокалестите му пръсти се пресегнаха и стиснаха здраво шарената вълна. Багрите на одеялото сякаш се сляха и потекоха една в друга, сгушвайки се в прегръдките на стареца. Той задържа вълнената завивка пред гърдите си и вдиша дълбоко миризмата ѝ. Сякаш дишаше друг въздух, а впилият се  дълбоко в тъканта аромат го върна назад в годините.

– Много свят съм видял, казваш. Така е. Много земи пребродих и видях. В Индия въздухът бе напоен с аромата на подправки. Какви подправки ви донесох, а!? – засмя се носталгично чорбаджията. На лицето на Райно също грейна усмивка. – В Сибир леденият въздух режеше дробовете ми. Като с нож ги режеше, момче. Ала чак у София познаха норката и сибирската лисица. Обсипаха ме с жълтици. Джобовете пълни, а душата пустееше. Не съм оттук, Райно, от Родопите съм! Там съм проплакал за първи път. Онзи въздух първо са усетили дробовете ми. Другоземец? Така е – друга е земята там, други са планините. Все българска земя, все наша, ала уханието е друго, песента е друга. Ей, това одеяло е моят корен, моето начало – то ще бъде и моят край! С него майка ми ме е завила и донесла на ръце тук при непознати хора, с него искам и да ме турят в ковчега. Така съм заръчал! Да усещам топлата му прегръдка и горе, на оня свят. Ходете по света, ако ще и голи, боси, но винаги знайте да се върнете у дома. При корена. Аз пуснах своите корени, тялото ми остана тук, душата ми обаче се рее над Родопа планина. Няма друга такава вълна, няма други такива багри, друга такава топлина.

Прочетена от 1135

Биография

Казвам се Ваня. 
Обичам да разказвам истории и да се потапям в човешките съдби. Разкривам дълбоко скътаното в душите и чертая с думи пътя на обикновения човек – с неговите болки, радости, трепети и грижи. Българското село от далечното минало – битът, препитанието, традиционните български занаяти и възрожденският дух на нашия народ са в основата на повечето ми разкази. Спокойната възрожденска атмосфера на китни балкански градове като Елена, Трявна, Троян, Габрово, Ловеч, величието на Родопите и Странджа, както и на сгушените в полите им малки селца, пораждат магията и будят въображението ми. Това са част от местата по нашите земи, които ме вдъхновяват, за да продължавам да разказвам. Историческият контекст на великите  събития от периода XIX-XX разкрива и малките човешки истории. Домашният уют на обикновеното българско семейство, човешките отношения, чудните занаятчийски изделия и борбата за по-добър живот в смутни времена намират място в редовете на моите разкази. Мечтая да се превърна за моите читатели в тяхната машина на времето, с която да се връщат назад в нашето славно минало и да съпреживяват моите малки човешки истории. Преплитането на реални личности с измислени герои и легенди предлага на читателя вълнуващи изживявания.
Последвайте ме, за да ги изпитаме заедно!

Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
През портите на времето
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси