Книги в аванс


Къщата с белите фенери и нейните тайни Странджански приказки

Ивелина Петкова | 2019-09-04


Очаквайте "Къщата с белите фенери и нейните тайни Странджански приказки" от Ивелина Петкова

Премиерата ще бъде на 20.11.2019 г. в "Морско казино" Бургас.

Предлагаме Ви един разказ от книгата.


Кераца

 

Кераца беше петнайсет годишна, когато реши да бяга от баща си. Родена в Дерекьово – едно село във високите земи на Странджа. Той беше от чорбаджиите, от тия, дето имаха много алтъни да купуват всичко от по-бедните, да го продават изгодно по пазарищата на Цариград и по пристанищата. Чорбаджи Стамат от Дерекьово беше богат българин, не защото вършеше много работа, а поради хитрост. Кераца беше от най-дребната челяд в семейството и хич даже не го познаваше. Принасяше му всяка вечер със сестрите си, знаеше че залъкът ѝ е платен от него, но толкова...

Кераца беше крехко и едва закрепено момиченце. Кога се роди, никой не се радваше, защото всички я чакаха да умре, а защото беше женска рожба, баща ѝ хич не я погледна. Не я поглеждаше вече петнайсет години. Пораснала, вече научена на ред и на покорство пред баща и братя, вечер се покриваше със завивките си и мислеше кога да избяга. И дойде наум на Кераца една нощ, че колкото го отлага, по-трудно ставаше. Защото майка ѝ губеше жизненост и сила и сърцето ѝ щеше да я спре да тръгне, и да я остави. А Кераца имаше мечти и искаше друг живот, не на робиня. Една сутрин майка ѝ Вяра трудно стана от сламеника си. А Кераца вечно негодуваше – как ще спи на сламеник жената на Чорбаджията на Дерекьово! Жена му трябваше да има широка одая и легло като за трима, защото му беше родила и отгледала дванайсет деца – мъже и моми вече, и всички му работеха, и му бяха роби. Минаха два месеца от мисълта на Кераца да бяга. Всеки ден ѝ беше предпоследен, защото жалеше майка си и не искаше да я остави сама в ада на Чорбаджията на Дерекьово. Всяка нощ стягаше една бохча и на заранта я разваляше. По съмнало ставаше Кераца, почти щастлива, и със сестрите си ошетваха двора и стаите на Чорбаджията, а майка им все се олежаваше, но те я криеха...

Прибра се Стамат по едно пладне по-рано от кръчмата и се разкрещя като подивял върху щерките си, че нещо не бяха свършили. Дигна се Вяра в тоя миг, запрещи му вратата на стаята със сламеника, вместо легло, и го прокле, както само дявол се проклина, а той я метна на рамото си, изкара я пред дуварите и я заключи отвън, на улицата. Щерките му подплашени се изпокриха из кухнята и застягаха софрата за вечеря, а Кераца му се изправи насреща пред лицето – една дребничка, и го зашлеви с детската си длан наобратно, плю в очите му, и го прокле по-тежко от дявол, по-жестоко от майка си Вяра, защото Вяра го обичаше, а Кераца – не! Грабна бохчата, дето беше стегната от предната нощ и побягна! Сблъска се с майка си на пряката от чорбаджийския им дом и Вяра я затегли наобратно. Нямаше сили момичето да се противи на майка си и тръгна неохотно, но тръгна. Стигнаха дувара откъм долната част на двора и Вяра не ѝ продума, но ѝ даде знак да изчака. Седи Кераца в тъмното като крадла, в края на собствения си дом, и чака майка си близо час. Сърцето ѝ бие лудешки от тревога, какво се случва в къщата, но Вяра се появява с един черен шал увита, да се слива с тъмното и носи една кесийка, не отронва и думичка, за да не ги издаде, и стиска детските длани, отваря ѝ бохчата натъпква, каквото е донесла, подрежда я внимателно и я стяга. Целува по очите рожбата си и ѝ прошепва: „Бягай и не смей да се връщаш, аз тоя дявол или ще го опомня, или ще го усмъртя. Твоят път е по-светъл, тъй е редно да бъде! Да не си се дала никому, без да ти е целунал нозете!“

Тръгна Кераца, едва петнайсетгодишна, в една есенна нощ през гората на планината, дето я беше родила. Странджа не беше страшна, но сега ѝ се видя страшна, та поспря близо до село, понеже и баирът нагоре беше стръмен, и имаше нужда да гледа в мъждукащите газени лампи по къщите на Дерекьово като за последно. След два дни стигна Кючук Търново, но не смееше да се покаже, от страх да не я мерне нейде баща ѝ. Стоя скрита на високото, сякаш завардила оная пробойна над Резовска, където сетне Вълчан построи мост, та реката сега беше под нозете ѝ и си мислеше – да влезе ли в града, или да продължи към морето. В Кючук Търново можеше да намери търговци да я отведат по-бързо и по-далече. Майка ѝ беше скътала златни нанизи от венчавката с Чорбаджията, свещи за молитва и една старинна лула с кръст и роза. Та, имаше с какво да плати за пътя си, но от страх да не бъде разпозната, наби през горите и хем се страхуваше, хем раждаше в душата си една дълго мечтана свобода.

 И продължи Кераца пеша по стария път към Ургари[1] и Ахтебули. Мечтаеше да види морето, дето братята ѝ разказваха как се надига от ветровете и мирише на пролет винаги, и кога се натопи тялото във водите му, слънцето проблясва в душата, и животът е сякаш трижди по-хубав! Пет дена се скита малката Кераца из Странджанските гори и стигна Ургари. Там я прибра една леля, посестрима на майка ѝ от детството, живееше сама със сестра си и хич не я попитаха от какво бяга и накъде е тръгнала. Помогна им за есенните работи с животните и нивата, дето бяха изостанали, и откара зимата на топло, до огнището. Развъртя се из селото, все по-смело се показваше, защото лелята беше казала, че си е повикала помощничка за зимата от родата, пристигнала отвъд планината, от Дерекьово пратена, от майка си.

Дойдоха преди Коледа сватове. Мъжете в селото бяха като полудели по девойчето, дошло изневиделица отвъд планината, чорбаджийската дъщеря, на Злата племенница. Дойде родата на Киро – най-личния в Ургари. Усукват се покрай двете лели, щото мислят, че те я покровителстват, ама излиза Кераца от зимника, слуша им средновековните приказки и отговаря:

 – Да се пръждосвате, Кераца не ще да се жени, напролет заминава към морето, свой път си има, тук няма мома за женене!

Лелите клатят глави и не одобряват, но малката вече е пораснала и знае, че е време да тръгва. Мина Атанасов ден и в една грозна февруарска виелица тръгна. Ни сълзи, ни молби чу свободната ѝ душа и пое към морето. Отпочинала, премислила, пък и намерила мечти в сърцето си – тежкият път хич не тежеше. Кога стигна Ахтебули, не се замисли и за кратко, а потропа на портата на черквата. Клисаринът излезе през прозореца първо, а после се изправи на вратата. Огледа я хубавичко, поразпита я и я отпрати. Такива непокорни млади момичета нямаха място в божията обител. Кераца изчака да съмне хубаво, да мине утринната служба и потропа на конака. Един мустакат турчин отвори и се изблещи насреща ѝ:

– Работа дириш?... Как тъй християнско момиче дири работа в конаците на неверника?... Ми, влизай, настанявай се, ама работата е много – шетня, принасяне... И Валията, ако те поиска...

– Не ме е страх от валията, аз мога да пея!

Валията чу как пя Кераца, поръча ѝ гозба да свърти, и я остави да работи и живее под покрива му – по-свободна от всички български момичета в робската българска земя. Голямо име доби Кераца в идните години на Ахтебули, понеже помагаше на вдовици и дечица, направи с ратайския си бакшиш приют за бедни, та всяка прокудена душа намираше лек при нея. Валията я покровителстваше, понеже беше честна, работлива и конакът най-накрая приличаше на дом. Слава на Бога, туй му стигаше, ама и Кераца много приличаше на щерката, дето остави в Коня невръстна, и дето я жалеше, но султанът още не даваше да се върне при нея...

В една пролетна привечер дойдоха гости. Не ги чакаха, ама тя можеше всичко да стори в свободата на своята конашка работа и да отсрами валията, даже пред султана! Влиза и излиза в одаята при мъжете, а един е зачулен, но е толкова красив, че ѝ се замайва главата. Понеже душата ѝ е научена на спонтанност и свобода, го гледа направо в очите и му говори, защото не знае кой е. Влиза и излиза от стаята, принася блюда, пее и сърцето ѝ тръпне, сините му очи я отвличат, където си пожелае, и тя го вика наум, защото го обича. Не знае кой е, ама вече го обича...

На заранта стана преди изгрева и изми дългата си плитка, изми тялото си и свари кафетата на мъжете. Принесе им в гостната, а той я пронизва през стомаха със стоманените си очи и тя диша учестено. Не спира да го мисли, дорде те се спускат на чаршията и цял ден го следи по тесните сокаци на Ахтебули, от страх да не се качи на гемията и да пришпори времето. Пада нощта, той се прибира в конака, тя стои под стълбата и крои планове как да влезе в одаята му. И доде дланите ѝ се потят от чувственост, надигната в душата ѝ, изневиделица и напълно неочаквано го вижда как излиза през портите и прилича на обезумял, та му запречва смело пътя... И той я грабва и я отнася, и светът се разтваря на отблясъци в душата ѝ... Има в тоя миг всичко от мечтите ѝ, ето за какво била живяла, кого била чакала... Любовта, дето изтръгнаха от сърцата и телата си, отекна в небето на всичките господи, на които са се молели... Нощта остави Кераца напълно загубена и до последно не вярваше, че той има сили да тръгне за някъде... Ама той тръгна, след като двамата, притиснали душите си, пушиха от старата лула, втъкната в моминската бохча на Кераца от майка ѝ. Пушиха заедно и мълчаха в тъмното, и кога дойде ред да стане големият синеок ангел от сънищата ѝ, тя пусна изстиналата лула в чула му, наметна го връз огромните му рамене, приглади го,... Гледа го с молитва дълго и го целуваше в очите и устните, доде съмна... Захлопнатата порта я опомни и скочи да разтреби каквото беше останало от предните два дни и от живота ѝ...

Ще се върне! Знаеше, вълшебническата ѝ душа, виждаше как се връща и я взима при себе си, и я прави своя царица... Ще потрае седмица, месец... Откога живееше в очакването му! Ще потрае! Капудан паша бил! Много важно, нали я обича!

Но морето, което Кераца така диво и нежно обичаше, се разлюля, сякаш я ревнуваше, и не даде и миг покой на душата ѝ. Всяка утрин отиваше при скалите на Ахтебули и му говореше, и го укротяваше, ала знаеше дълбоко в себе си, че няма толкоз сила... Няма толкоз сила...

Чу се скоро за корабокрушението на гемията и смъртта на мъжете в нея...

И сви се в Кераца една тъмна мъка. Нямаше друг ангел по пътя ѝ. Тоя беше докоснал битието и отлетял. Как да продължи, как да диша, не знаеше Кераца... Стопи се в залезите на Ахтебули, стопи се в дните след бурята и проклинаше морето, което обичаше.

Роди се на Кераца момиченце, а валията я прие тоя път съвсем като щерка. Султана я кръсти и продължи да се грижи за тях, както за малката Бахар от Коня, дето отдавна беше пораснала. А Кераца носеше и принасяше, хранеше със скромния си бакшиш вдовици и сирачета, нощно време излизаше с лодката на валията в морето и го чакаше... Все го чакаше...

Грабнатото ѝ в една пълнолунна привечер на 1777 година сърце нямаше друг път, нито друго име... Кераца нямаше друг господар, освен тоя, целувал нозете ѝ, и една нощ отплавал, защото ако не беше отплавал, тя нямаше за какво да го обича...

Защото както тя наби някога гората на Странджа в бягство за свобода, така той последва своята – в бурите и ветровете на Ахтебули...

И знаеше, че само затова го обича...



[1] С. Българи, Странджа планина.


В началото на второто хилядолетие след Христа за пръв път, поне за този живот,  прекрачих праговете на Странджа. Заведе ме там човек, който имаше ключове за протала на времето, от който прожектираше древни светове и пазеше ключа за прохода в една прашна канцелария на Московска 13, където и до сега се помещава Института по Тракология. Завърших неговата академия на Античността и стремежа към човекознанието и се научих да разпознавам всяко изсечено камъче от отдавнашна човешка ръка. Виждах неговите древни траки да тичат по планинските склонове, да се спотайват жените им по пещерите, а до залива – стъкмяваха лодките си...Научих се да стъкмявам и аз лодки и водолазната екипировка ми беше част от балния тоалет на дипломирането. Защото подводните древни светове останали в диплите на моретата бяха и моя и ваша история и малцина бяхме тия научени да я разказват.

След няколко години се върнах в Странджа, за да си стъкмявам дом. Събирах там залези, слъз от смокини, рецепти за чай и за хлябове, вой на чакали и стари песни изплакани от древни странджански души. Разказвах ги тези песни и приказки от сцената на един музей кацнал на края на Света. Това продължи цели десет години! Имах джип, с който стигах на всякъде и знаех за това всякъде, всичко! Хората, които ме срещаха по прашните пътеки и слушаха упоени думите ми, ме нарекоха Владетелката на Странджа! Нескромоно е, но им благодарях! Тая планна ме отчува и ме люля в селския си двор, ми ми очите с язмените си води и корубите на старите дъбове ми шептяха своите древни шепоти. Проведох с колегите си над десет изследователски програми със студенти и ученици в селищата на Странджа и в продължение на няколко години успяхме да натрупаме огромна база данни от приказки, песни, спомени, много лични духовни преживявания на най-възрастните ни разказвачи, които с много обич и надежда се отваряха за нас и споделяха за живота си сред светците, за обредността в семействата и за живеенето си, което е част от живото наследство и народната памет. Тогава се заех със следващото предизвикателство от Странджа! Осмелих се да застана и от другата страна – на човека, който разказва тези истории, защото ми се струваше непростимо, ние днешните да знаем толкова малко за паралелния свят на духа!   

Склоновете на тая планина потъват драматично и изтерзано във водите на Черно море! Което често ме подсещаше за потъналата в прах и забвение водолазна екипировка.

Днес вече не съм в Странджа, но често се връщам там за слънчевите ѝ празници. Затова скоро осъмнах на една поляна на връх Свети Илия до село Стоилово. Осъмнах сама, защото всички, които си тръгнаха в оная нощ знаеха, че съм у дома. Може да ви се струва като противоречие! Но да те оставят да нощуваш под звездите над Странджа значи само, че знаят какво дириш там. Познават те. Вярват на молитвите ти. И си част от тоя съкровен свят. И тогава разбрах, че никога няма да се откъсна от тоя свят...Ще проходя приказни земни места, ще обичам и мечтая другаде, несъмнено! Обаче, когато се връщам, ще ми се отварят портите като на принцеса. И тия порти за мен са измислени, даже. И тия порти са моя стълб! Където и да съм!


 


2019-09-04 | Прочетена: 1411