Гайтани вежди, снага топола

Здравейте отново! Я съм Татяна Николова, а това са мойте "Размисли от Северозападо".

Днеска че се пробам да мислим за обидите. Оти ората обичат толко много да обиждат и после се радват на това си действие? Или, па, тая радост е само привидна, за пред другите…. Вие ка мислите?

Я мислим, че кога човек нарани ближниа, послем му е още по-нийело на душата. Оти ем не е напрайл нещо убаво, ем е пльоснАл у пространството едни грозни думи и е наранил човека. Най-често обиждаме ората, кои обичаме. Е, те затова е гадно кога обидиш ближниа. Не на последно место че турим думите що секо нещо се връща. Кво си надрОбиш у попарата, това че сръбаш. Това го знае секи човек, оти е усетил ка го е ошамарило времето, кога е сторил нещо лошо, а после си е рекъл: „Оти ми не връви у живото или у работата“.

Като земеш сичките тиа неща и се замислиш, па, я не видим нищо убаво на обидата. Я лично почти не ползвам „лоши” думи, оти не видим смисъл у ньим. Ама оти ората ги ползват?

Те съга че ви речем кво мислим я. Ако немаш кво да кажеш и ка да обориш ближниа, най-лесното е я да га напсуваш, я да га пратиш негде по-далече, или просто да га обидиш. Щом човек е стигнАл дотука, значи верно нема ка да се оправдае, кво да рече, та да надмогне над сабеседника си. Или сиреч думано обидата показва най-слабата странка на човека. Та, те тука стигам до същинката на проблема, а именно, че ората, кои обиждат, са слаби, немат силата да отговорат, да свръшат нещо полезно, да се защитат, ако щете. Зависи у ква ситуациа са и не моат да се справат с проблема.

Да ви речем честно и на тиа годин ми се е случвАло да ме обиждат. Та това е причината за не знам кой път да се замислим оти човек се лизга на „дъното” (щото за мене обидата е едно много низко състояние на мислете). Я разбирам, ако дете обиди, оно още е мънинко, па, не мое да се справи със ситуациата, ама голем човек да обижда… Това говори, че има бая изпущено ограмотеване у времето.

Ами това е от мене за днеска.

Бъдете паметни и не обиждайте любимите ора, а и по принцип не обиждайте човека, оти немате моралното право на таа постъпка.

Айде сБогом, мили ора.

До другиа петък.

 

Прочетена от 250

Биография
Казвам се Татяна Николова. Имам щастието да имам два родни града, на две реки – Волгоград и Видин. Родена съм в Русия, в не толкова далечната 1983 година. Чакано и желано дете. И вероятно никак не е странно, че съм водна зодия – Риби. Две реки, вода, риби……Живея във Видин и всеки ден съзерцавам водите на вечния Дунав.Майка ми споделя, че е обожавала произведенията на А. С. Пушкин и най-вече „Евгений Онегин”. Така е дошло и името ми – Татяна. Майка ми е романтична мечтателка, такава съм и аз.От малка обичам да рисувам. Първите по-сериозни опити направих едва след 35 – годишна възраст, когато се появиха и моите картини. Не спрях да реализирам мечтите от детството. Ах, как исках да пиша стихове! Ала римите не ми се получаваха….. Но……През лятото на 2020 година съвсем неочаквано за мен написах първото стихотворение. Как? Просто седях и мислех колко често децата искат да пораснат и пропускат много игри и щастливи детски моменти. Такава бях и аз. Исках да съм голяма. И детството мина покрай мен. Първото ми стихотворение беше плах опит да изразя болката и желанието да съм пак малка. Поне на 16 години. И оттогава пиша, пиша, пиша…. Всеки ден в душата ми се раждат по няколко стихотворения. Записвам всяка мисъл. Започнах да публикувам в социалните мрежи и така се появиха моите читатели. Вече имам собствена група с мои стихове и последователи, които споделят, че с удоволствие четат поезията ми.А аз просто повярвах, че мога да дам живот на мечтите си и се получи……
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Песента на махалото
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси