Скъпи Донкихотовци на перото,
Днес, съвсем накратко, ще поговорим за нещо особено просто. Нарича се „Въздействие“. Това естествено е двупосочна величина – от вас към читателя или от друг автор към вас. Добре обмисляйте идеите си и подбирайте думите си, защото съзнанието ни не винаги е услужливо. Всеки от нас е стигал до момент, в който вярва, че една идея е негова, че е продукт на собствената му интелектуална мисъл, но се оказва, че тя е била прочетена/чута някъде и толкова много ни е харесала, че сме изтрили първоизточника ѝ от съзнанието си.
Разбира се, не е плагиатство да развиете в собствените си категории една идея, да я предадете според вашите усещания и с вашата реторика. Неприятно е, когато представяте идеята като само и единствено ваша.
Пример: Аз пиша горещ любовен роман. Интерпретирам по свой начин връзките на героите си и ги изговарям с моите думи и не твърдя, че е моя идеята в повествованието на романа да има горещи сцени. Но, ако „открадна“/препиша/копирам чужд текст в моя роман, тогава плагиатствам.
За да не плагиатстваме, но да имаме възможност да създадем своето виждане за определена идея, можем да ползваме някои от техниките, за които изговорих в предишните ми постове. Никой няма да се разсърди или да ни подведе под отговорност затова, че ние харесваме и доразвиваме нещо негово. На тази база стъпват над половината картинки с текст в социалните мрежи. И за да бъдем напълно откровени е хубаво да добавяме по чия идея/произведение ние развиваме нашата творба.
Пример:
ГЕРГАНА
(по П. Р. Славейков)
„Помежду Ибипча и Харманли
на пътя има една чешма,
която се казва Акъ балдър чешмеси,
за нея живее в народа следующото поверие...“
Аз съм Гергана, от Бисерча, там, до Ибипча.
Бях първа хубост и цвят сред момите.
Аз най-много от село Никола обичах
и него желаех за сговор среди момците.
Ала чула ме беше веда - нощянка проклета
и злостно за обичта ми към него тя завидя.
Щом пролет изпукна и се окичи с цветчета,
язе тръгнах от далеко да нося вода у дома.
Имаше ручей с водица студена и бистра,
дето толеше и жажда, и болка, и мъка у всеки.
Далекичко беше, но младост е бърза и чиста,
зад баира за миг слязох по една стръмна пътека.
Дрънкаха стомните. Имах заръка да ида
с китка за обич, гюл и седефче, да се нарека
на Никола да кажа, че до гроб с него ке бида,
но за вечна разлъка бях тръгнала язе сама.
Щом не намерих моя Никола до вира,
що не си тръгнах обратно към село?
Що не помислих, че туй е зла орисия,
че нося белег – китка високо над чело,
Ми стиснала стомните, пристъпих напреде,
де белите шатри се бяха надигнали?
Ей, тъй се случи със мене, глава не наведох
нито мислех какво ме беше застигнало...
Небето не знаеше, ала чиста и млада бях язе.
ягне сред вълци – бяла вълна в бърлога.
Браних честта си, домът ми, браних и вазе,
с воля, дордето знаех и както си мога.
И насила - не покорна, вярна и горда,
язе водата нагазих, измокрих фустанката...
Все чаках отнейде Никола да дойде,
дорде ми вграждаха в извора сянката...
Затрепериха шумките, а аз им говоря -
подредих им градина, в която отколе
всяко цвете бе чиста момина воля,
всеки бурен нарекох през сълзи Никола.
Аз съм Гергана - станах вода и съм жива
на веки в чешмата от чучур ще да бликам.
А Николова обич, проклета, страхлива,
вече не искам, че ми не е лика-прилика.
Ние, с нашият набор от думи, можем да въздействаме на читателите си. Колкото по-витиевати са фразите ни и колкото по-нетипични са те, толкова повече ще ги провокираме да ги повтарят, споделят, ползват в личните си разговори. Основната ни задача като автори е да им въздействаме и колкото повече успяваме да ги привлечем в собствената си вселена, толкова по-добри ставаме ние.
Теория на въздействието:
Ще дам пример с една от най-въздействащите личности на ХХ век – Хитлер.
Прочетена от 466
Когато
научих, че думите са магични цветя, все
по-често се спирах над тях. Кацвах
върху ухаещите им същности и се сдобивах
с вкусният им нектар. Думите се превърнаха
в моя храна и с тях оцелявах по житейските
пътища. Щом крилете ми станаха достатъчно
здрави, реших да създавам свои светове
в една малка, китна градинка и така се
появиха първите ми творения. Бяха още
неукрепнали и плахи, по детски наивни,
по момичешки нежни, но все пак мои. Нуждаех
се от все повече нектар, защото пораствах,
а никой не расте без храна. Градинката
ми трябваше да стане по-голяма и аз
поглъщах думички от обикновените срещи,
от умните разговори, от психологическите
познавачи, от литературните гурута.
Така магичната цветна градина стана
денонощно разцъфтяваща, даваща сила и
стимул. Грижех се за нея с любов и
постоянство - разкрасявах я, плевях я,
поливах я с нови торове. И понеже познавах
моите цветя и знаех как да ги подредя,
започнах да прелитам през чужди градини.
Полетите бяха различни: едни - бързи и
ясни, други - бавни, проницателни и
стилни. Винаги много внимавах, когато
отивах на гости някъде и пренареждах
цветята в градините на другите. Така и
трябваше – в чуждото се пипа леко,
ефирно, нежно, по подобие на собственика,
да не си личи, че някой чужд е подреждал
цветята му. В тези градини засаждах от
моите цветове, но си откъсвах и от
техните. Животът ми се превърна в приказка
за магични моменти и записани думи. И
още работя това – градинар в дворчетата,
в които съм повикана.
На
входа на моя свят съм се подписала като
Lepidopteria,
пеперудената повелителка на магичните
цветя и градините на думите, иначе, в
редакторските табелки на чуждите
градинки ме споменават като Хрисимира
Саръова.