Денят навън е прекрасен. Не знам какъв ще е, когато излезе колонката, ако излезе, разбира се, но в момента, в който я пиша, навън е снежна приказка. Излязох само да си купя цигари, наблизо. Замая ми се главата, толкова искряща светлина. А и слънцето... като майчина милувка е, макар да не топли, а аз я чувствам като дете. Имам си здравословни причини да обичам повече топлото време. Не понасям много леко застудяванията, дори слабите. Но сега е хубаво. Изляза ли навън, все едно ще се родя, но нещо ме задържа в стаята. Нямам ангажимент, никакъв. Свободен съм като ангелче. Друго е необходимост, по-силна от тази да изляза и да се пошляя, въпреки че би ми дарило неземна наслада.
Не ми е за първи път да избирам между приятното и това, от което изпитвам по-силна необходимост. Почти винаги е било така. Някога давам на душата, друг път се опитвам да й дам, но не се получава. Уж се забавлявам, външно изглежда така и дори заразявам с настроение хората около себе си, но мисълта ми - пак другаде. Пред белия лист, бил той на тетрадката или на компютъра. Танцува с пореден сюжет и не съм точно там, където всъщност се намирам. Когато пътувам, е почти задължително. Свят ми се замайва от пробягващи пред прозореца на превозното средство картини. От интересни - по-интересни, от красиви - по-красиви. Драскат съзнанието ми, повърхността му, а аз съм дълбоко под нея. И целият ми живот прилича на пътуване. Пробягва покрай сетивата ми, а дълбоко под тях се развиват други събития. А аз съм между двете си съществувания, пропастта съм, която ги разделя.
Така изречено, прилича на отчужденост. А не е. Има някаква връзка между тези две реалности. И тя помага да бъдат разбрани и възприети по-добре и двете.
Преди три години бях за две седмици в Андалусия. Ще разберете какво е било това за мен, ако добавя, че става въпрос за шикозните курорти край Средиземно море - Тормолинос и Беналмадена, като преди тези две седмици живях известно време без постоянни доходи в лоши битови условия. Изведнъж се озовавам в друг свят, сезонът е започнал, най-доволните сред най-доволните са се отдали на приятната тръпка, избягали от ангажиментите си, разпуснали лица, кесии и сърца. Плажът между двата курортни града не прекъсва, прилича на безкраен. За първи път виждам Средиземно море. За Бога! За първи път виждам друго море, освен Черно, а и за първи път... много още неща. Само че аз си обикалям с чантичката си, в нея - тетрадката. Често я вадя и пиша. По-точно - пиша "Мадам Утопия". За седем от прекараните дни написах седемте глави на книгата. Вместо да се наслаждавам на живота, който е истинска фантазия, аз пак бягам във фантастичното, далеч във времето. Истинско престъпление от моя страна!...
Сега обаче - достатъчно ми е да се сетя за "Мадам Утопия", и вместо за идеите в антиутопията ми, се сещам за тези китни кътчета на Испания. Когато си искам, чрез "Мадам Утопия" се разхождам по плажа, по блестящите улици, между терасите, на които растат истински градини.
И не само "Мадам Утопия" ме връща във времето и ми помага да изживея някой свой спомен по-пълноценно. С всеки свой разказ го правя. Всяко заглавие и всеки герой пробужда безброй асоциации и живея, освен в настоящето, и във все по-пищния замък, в който съм натрупал безброй украшения от отминали вече изживявания.
Всеки от сюжетите ми е свързан с дъжд или пек, с конкретна миризма или цвят, мелодия, шум. Светът не може да се подреди така, че да създаде повторно цялата тази многомерна картина, но по един свой си начин аз съм я запазил. Уж изолиран някога от изживяването й, за да пиша, всъщност съм я превърнал в едно по-дълго свое изживяване.
Настоящето е като богата реколта, прекалено богата, за да бъде изядена. Но творчеството е като виното, чрез което можем да опазим тази реколта за цял живот.
Прочетена от 644