Гайтани вежди, снага топола

За писането и самотата

СТЕФАН КРЪСТЕВ /cefules/

Поредица: ""

Тук самота няма. Самотата е условна, понякога е условие. Винаги има някой. Виждаш отражението на очите му в монитора, надникнал е зад рамото ти. Чувстваш присъствието му, дори около теб да е пустош. Винаги има послание, а всяко послание има адресант. Пишеш за сродна душа като твоята, повита в тръни от неразбиране. Или за масовия читател. Или за определена група хора - елитарна или не чак толкова. Пишеш за кръг от специалисти или популяризираш това, което е било достъпно за този кръг. Пишеш за влюбени сърца, дори често да си огорчен от любовта или най-малко от влюбването. Всъщност, в такива случаи - чудато е, но се пишат най-красивите неща за любовта. Пишеш за все още неродените или за тези, които са си заминали преди епохи. Пишеш понякога и за да натриеш носа на някого, най-често - ако си нямаш друга работа и особено ако искаш да бъде четен блога ти, който съвсем несправедливо е пренебрегнат от тези, за които искаш да пишеш - те пък са избрали онзи, на когото искаш да натриеш носа. Ревност е, но какво да се прави. Понякога пише и ревността. Пише лявата половина на съзнанието ти на дясната. И обратно: пише дясната на лявата. Когато желязната логика иска да изложи казусите си пред чувствата или когато чувствата искат да се изповядат и чуят присъдата на желязната логика. Пишеш за подрастващи, които не ти се вярва много да те прочетат, и все пак чувстваш дълг към тях. Пишеш към старата си приятелка, дори когато знаеш, че по-скоро би избола очите ти, отколкото да те прочете. Но нали има и други като нея, и до сърцата им ще достигнат премълчаните думи, и може би ще те разберат по-добре, отколкото тя, макар и да не те познават. И чрез прошката им сам ще простиш на себе си. 

Винаги има някой, дори когато обективно липсва. 

Споменах за пустошта. Навремето, когато бях изключен от богословския, скрих от майка ми. Точно тогава тя преживяваше развод и не беше най-подходящия момент синът й да й сервира, че здраво е оплескал нещата. Не можех да се прибера в Асеновград и си намерих работа. Като сондьор, по обекти. Така и не научих много от професията, фирмата беше пред фалит. Два месеца пазих сондата, като че ли някой можеше да я свие в джоба си. Живеех във фургон на няколко километра от град Мизия. Годината бе 1990, какъв ти интернет в България? То да се пише на компютър си беше задокеанска екзотика, за която не всички бяха и чували. Имах си чувал с книги и тетрадки. Пишех, и понеже не можех да пускам постоянно генератора, често - на газова лампа. Най-чаровно беше, когато нямах и газ - точех от камиона нафта. Изгаряше за няколко минути и кадеше. Няколко минути светлина, за да запиша мисъл, която не ми даваше сърце да не запиша. Около мен нямаше и диви зверове. А в този период съм писал толкова трескаво, колкото много пъти при идеални условия не съм успявал. Пренаселена беше самотата ми. Пълна с най-различни като характер, възраст, пол четящи ме. Хора, които ми отправяха упреци или просто ме питаха. Хора, които ме разбираха и искаха, и такива, които не ме разбираха напълно, но ме четяха. Хора, които очакваха да им разкажа нова история. 

И винаги е било така, както на тази сонда. 

Самота съм чувствал само в моментите, в които не е било възможно да пиша. Тогава сякаш нямам и за кого да живея. И нищо не ме мотивира да пиша. 

Слава Богу, кратки са били тези моменти. 

Винаги има някой, дори когато пишеш за себе си. Но ако желаеш успех, освен удоволствието да пишеш, трябва правилно да го прецениш. Читателя. Да изясниш образа му.

Да знаеш колкото се може по-добре каква необходимост има от теб. Да говориш добре езика му. Да се забавляваш наравно с него. И сам от себе си да се учиш, ако трябва.

И колкото по-правилно си идентифицирал най-скъпия си читател, толкова по-голям е успехът ти. 

Независимо какво разбираш под думата "успех".

Прочетена от 701

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
През портите на времето
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси