Разказвачи на книги

„ А първите изречения при добрите книги са като конете в родеото . Никога не е ясно как точно ще те хвърлят и дали няма да те стъпчат с копита, докато помощниците притичват на арената.“  Когато за пръв път срещнах из интернет пространството една от историите в „ Малката светица и портокалите“  се почувствах точно така- подхвърлена в една нова вселена. Този кратък откъс,  който случайно прочетох разбуни сетивата ми. Думите ме преследваха и не спираха да омагьосват съзнанието ми. Исках още. Нуждаех се от още. 
„Човек на име Уве” е роман от Фредрик Бакман, радващ се на значителен зрителски интерес. Какво го прави толкова популярен и необходим? „Човек на име Уве” със сигурност е далеч от масовостта и комерсиализацията. Главният герой дори е подбран възможно „най-скучен” и „обикновен”. На пръв поглед Уве е безличен, недодялан персонаж. Метафорично вмъкнатото „човек на име” навярно цели да приравни героят до тълпата, т. е.-този, който е един от всички. Незабележим, говори малко, леко сприхав и заядлив. Уве не обича хората и котките, и непонася присъствието на нещо, различно от съпругата си или неговият сааб.
Тя обича онзи миг в полунощ, когато четирите цифри на радиобудилника пропадат, за да се появят цифрите на новия ден. Но една нощ в този момент за нея се променя не само датата. Тя получава тайнствена покана за изложбата "Портрети на бащи". И с нея ключ, който отваря вратата към друг свят: света на Имаго.
Със "Съншайн" се срещнахме в библиотеката. Не мога да си представя по-подходящо място за среща с тази книга, от това, където слънчевите лъчи се процеждат през рафтове и завеси и осветяват танцуващите във въздуха прашинки. Защото "Съншайн" е изумително слънчева книга, обхващаща целия диапазон на светлината - от отблясъците в реката и шарената сянка под листата до нахлуващата светлина, щом дръпнеш завесите в тъмна стая и насълзената болка, когато отказваш да отклониш взор от слънцето. Тя е ласката на кожа под слънцето и болката от изгарено; аромата на топла стая и вонята на разложение, засилено от жегата.  Не ви звучи логично? Нищо.
„Хрониката на Амири“, издадена от издателство „Хрикер“ през 2015 г., е роман, в който едната от сюжетните линии ни връща векове преди новата ера в Асирия, а другата пресъздава събития от съвременността. Талантливата българска археоложка Мира си извоюва заслужено място в забележителния екип (в състава му влизат разностранни личности с различна националност) на ръководена от английски професор археологическа експедиция и заминава за Ирак. Насочвана от странните си прозрения и пробуждаща се интуиция, българката стига до невероятни открития при разкопки на мястото на Ниневия, някогашната столица на Асирия. Именно там (в днешния Мосул) изненадващо я спохождат съновидения, които по мистериозен и необясним начин свързват двете сюжетни линии. Сякаш случилото се в миналото представлява основата, опъната върху тъкачния стан, а багрите от днешния ден допълват картината. И докато Мира търси отговора на загадките и постепенно се влюбва в полския си колега, умната асирийска принцеса, потомка на Ашурбанипал, се опитва да разбули тайната на привидно естествената смърт на няколко мъже от своя род. И двете героини се сблъскват с подлости и предателства, ала подкрепата на преданите приятели и искрената любов им връщат вярата и са по-силни от всичко. Дори надживяват смъртта…
Когато една книга те срещне с друг по-различен свят от твоя, започваш да стъпваш неуверено, готов всеки миг да биеш отбой и да се откажеш да вървиш напред по страниците ѝ. Но когато в този враждебен свят срещнеш малко невинно момиченце, живеещо в самотна колиба сред дивата природа самò с майка си, наричаща го харами (копеле), продължаваш напред с неутешимото желание да му помогнеш, да го избавиш от злата съдба. И продължаваш затаено да надничаш през пролуките на опасната му родина Афганистан и да се надяваш съдбата да дари това дете с щастие. Сближават те с детето неговите така естествени човешки мечти – да живеят с майка си по-добре,  чаканите с нетърпение срещи с татко му всеки четвъртък. След незаконната си любов със слугинята си, бащата-собственик на къщата, на градското кино и на три законни съпруги, отпраща опозорената жена в отдалечената от град Херат колиба. Там живеят двете до навършване на 15-тата година на момичето Мариам. Майката непрестанно набива в главата на дъщеря си това, което е било набивано и в нейната глава, че щом си жена, трябва да страдаш и да си нещастна.
Книгата „Унтерщат“ от Ивана Шоят-Кучи  /преведена на български през 2018 г./ е трудна книга, в която не можеш да се влюбиш, така, както не можеш да се влюбиш в снимка на раково образувание… Защото в раковото образувание няма нищо красиво и вдъхновяващо, има само чист ужас.           Подзаглавието на книгата гласи „Най-награждаваният хърватски роман“. Качествен роман, модерен, обемен и изчерпателен. Романът, от който вероятно хърватите имат нужда, за да прогледнат за редица исторически истини. Страшните времена на Първата световна война, Втората световна и неотдавнашната война между федерациите в СФРЮ присъстват с отражението, което са оказали върху обикновени, почтени граждани на тази страна, които са изживели най-жестоките трагедии в животите си, благодарение на стечението на тези исторически обстоятелства.
Името Франсоаз Саган ме накара да посегна към тази книга.  В средата на миналия век това име на корицата на една тънка книжка  взриви френското консервативно общество. Книжката бе романът „Добър ден, тъга”. Роман, който разби всички табута, свързани с любовта, по-скоро със секса по това време. Тогава Франсоаз е на 20 години, студентка в Сорбоната и изведнаж... името и се издигна на гребена на писателската вълна, стана синоним на бунтарски дух, намиращ нови отговори на стари въпроси.
Когато отвориш книга и не можеш  да я оставиш, докато не прочетеш и последното изречение  в нея, разбираш, че си  срещнала нов талантлив автор. А когато този автор е и  твой съгражданин, изживяването е невероятно.  Затова не мога да не споделя, че имах щастието  лично от  него да получа  творбата му. Запознах се с Калина Иванова, младата  писателка, чиито  роман  Издателство „Буквите” е оценило подобаващо. 
Тази малка книжка със стихове е едно вълшебно сандъче. Отваряш го и отвътре изскача синя рокля, посипана с капки от дъжд. Поглеждаш отново и хоп, вече си на плажа, с коктейл , а морето се плисва с тих шепот. Лятото намига дяволито като стар вълшебник. Спуска се по гърба на небето, рисува смокини, връзва люлки.
  Това е книга за Самотата преди фб ерата, преди времето на имитациите /на чувства и други важни неща/, преди  появата на смартфоните... Не е преди  появата на  радиото и телевизията. Тях ги имаше.     Това е историята на мъж, който след развода си, остава сам. Много сам. Болезнено сам. И, както ни води нишката на разказа, завинаги.     Това и разказ за търсенето на себе си в другите, в очите им, в живота им, в душите им.
Винаги са ме вълнували книги, в които се говори за писатели. В романа „Затворникът на Рая“ от Карлос Руис Сафон често споменават и цитират загадъчния автор Жулиан Каракс. Неговата изплъзваща се и неразгадаема личност буди любопитство… Особено вълнуващ обаче е сблъсъкът между таланта в лицето на възрастния, хвърлен в затвора от политическата полиция писател Давид Мартин, и на бездарието, кичещо се с незаслужена слава. Неподражаемо негово въплъщение е директорът на затвора Маурисио Валс. Издигнал се с машинации и интриги, той дори убива, за да не разкрият престъпленията и стремежа му към фалшиво величие. Именно подлият Валс поддържа мъждукащия у Мартин живот, ала не от милосърдие, а защото очаква от него да напише шедьовър, който да си присвои. В крайна сметка, ще бъде излъган… 
оманът „Космонавтите само минават”[1] е интелигентен и различен текст за близкото минало на България. Изграден е от гледната точка на дете (2л., ед. ч.,), което определя неговата спецификата. Написан е със самоирония, чувство за хумор и критичен поглед. Образите са със силно излъчване. Изграждат ясно и осезаемо усещане. Наративът е динамичен. Много бързо се сменят ситуации, случки, години, детайли. Авторът успява да ангажира емоциите, въображението и надеждите на читателя. Историческият модус на вписване е падането на Берлинската стена – символ на идеологическо разделение в Европа. В първата част е представена личната мечтата на главната героиня „да прекрои Космоса”. Втората е свързана с разрушаването на Берлинската стена, политическите промени в България от 1989г., времето на стачки и протести. Подчертана е загубата на мечтите за главната героиня, която първо иска да стане космонавт като Юрий Гагарин, после да бъде като Кърт Кобейн, накрая дисидент. Една от най-тъжните констатации е, че другите ѝ мечти са се изчерпали. 
 Може ли книга за деца да се  препрочита всяка година? Може ли свекърва ти да ти препоръча книга, в която да се влюбиш за цял живот? Може ли детска книга да е най-четената книга в Канада? Може ли детска книга да развълнува деца и техните родители?...      Да. Може. И още как! Особено ако книгата разказва обикновената история на едно необикновено дете от сиропиталище. Не. Това не е препис на Дейвид Копърфийлд. Не е.
„Най-лудата книга, която съм чела!“ възкликна моя приятелка, когато ми я върна. Това е книга, която обладава съзнанието ти и превзема ежедневието ти. Трябва да кажа с какво ми е станала любима, но аз дори не мога да кажа, че ми е любима! Любимата книга носи покой, уют; четеш я, за да овладееш емоциите или да потърсиш начин за справяне с тях, или да се откъснеш от моментните несгоди. Тази книга се чете на един дъх, но не е плажен роман!
„Страстна велосипедна целувка” е книга, която писах почти сакат. Всичко преди да я започна си вървеше добре. Карах до несвяст, бях в добра форма, имах цел и да взема да се блъсна в едно дърво. Творбата се роди от въпросите: „Ами сега?” и „Какво ще стане, ако никога вече не мога да карам велосипед?” Когато правиш нещо като манифест-завещание искаш да се отличава по съдържание и форма. Започнах от особения строеж. Подсказан ми от невероятно изтънчения роман на Сей Шоногон „Записки под възглавката”. 
Да се чете и/или пресъздава книга на Фредерик Бегбеде, без значение коя точно е тя, винаги си е едно предизвикателство за интелекта, емоциите и ерудицията на всеки.   Когато прочетох за пръв път „Живот без край“, този роман, както се казва, ме улучи право в десятката. Може би затова толкова лесно „ми влезе“, затова дълго мислих над текста, затова си позволих да го препоръчам на мнозина и го препрочетох няколко пъти.
Една нетривиална любовна история с интересен сюжет и неочаквана развръзка. Книга, която разкрива и магията и тежестта на писането и свързаните с това сътресения и преживявания. Писателят Том Бойд изживява творческа криза. Загубил е любовта на живота си- красивата пианистка Орор, а заедно с нея си е отишло и вдъхновението му. Разорен заради най-добрия си приятел, нещастен, потънал в самосъжаление, той е готов да се откаже от писателската професия, въпреки че, издателят и читателите му очакват от него да завърши нашумялата трилогия, която е написал. 
Никога не знаеш, кога ще те грабне приключението, нито пък къде може да те отведе... Всичко започна за мен един понеделник - хората около мен чакаха при зъболекаря, а аз бях в Дания, на война с Германия на борда на платноход, в плен, после плавах из Южните морета и така и не разбрах, кога ми е дошъл реда да седна на стола за мъчения. :)
Чудесен исторически роман, какъвто само известен и успял романист като дон Артуро може да си позволи да напише и публикува! От него читателят допълнително към историята научава, колко къртовски труд на писателя стои зад всяка творба, съчетан с много знания и безброй проучвания за избраната епоха и героите ѝ! Това ме накара да ценя още повече произведенията му!
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Азбука на Любовта
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси