Когато оставим времето да ни покаже кое е правилно и кое грешно, цялата ситуация губи своята актуалност. Казано с други думи – вече няма значение. Пропуснатите възможности не се връщат, а остават да вълнуват въображението ни и да тровят дните ни с горчивото си „ако“.
Времевата дистанция не ни дава задължително трезвата и обективна преценка, на която се надяваме. Напротив, дългите дни и нощи на размисъл ни позволяват да си съчиним своя, изопачена версия на реалността. Разговорите с преките участници в проблемните ситуации не се състоят наистина, а само в главите ни. Караме реалните хора да говорят с гласа на най-големите ни страхове.
Да бъдем честни, наистина ли не знаем какво искаме? Надали. Просто не ни е удобно да признаем, че животът ни се опитва да поеме в нова посока. Навикът е сериозна движеща сила, която не се нуждае от гориво. Превърнал се е в нашето перпетуум мобиле. А промяната е като увеселително влакче с непознат маршрут. Кому е притрябвало? Та затова сме склонни нощем да водим въображаеми диалози наум с реални хора и да слагаме в устата им реплики, които да водят до успокоителното заключение: „То така или иначе нямаше да стане“.
Кое е правилно и кое е грешно? Според кого, за кого? От свое име ли ще отговорим или от името на въображаемите си събеседници? А може би неволно ще се замислим какво ще кажат другите - онези, дето все се очаква да кажат нещо, а те всъщност толкова малко са заети с нас. С риск да свършим безброй глупости, нека го живеем този живот! Без твърде много анализи, без твърде дълго чакане. Не за друго, просто за да не станем странични наблюдатели на собственото си съществуване.
Прочетена от 897
Пиша. Слагам върху листа всички онези неща, които не си казваме лице в лице, защото е социално неприемливо. Литературата се подчинява на различни правила. И слава богу! Ако и на страниците на книгите трябваше да си мълчим за важните неща, кому щяха да са нужни тези хартиени динозаври?
Питай ме, а аз ще отговарям. Няма забранени теми. Има само интересни и безинтересни. Няма забранени думи. Има само подходящи и неподходящи. По-често ще ти отговарям в стихове, но и прозата не ми е чужда. Ето на, уж трябваше да се представям, а пак започнах да ти пиша писмо. Защото си те представям от плът и кръв и не създавам изкуство в името на изкуството, а пиша заради теб и до теб. Вярно е, че „самото усещане за добро стихотворение носи своя собствена причина за съществуване", както казва Буковски, а можем да отнесем твърдението му и към всяка друга литературна творба. Но все пак си те представям как четеш. Чудя се дали смръщваш вежди, когато се съсредоточаваш, и поглаждаш ли брадичката си, докато се усмихваш одобрително.
Точно до теб, непознати читателю, отправих писмото си през 2018 г., когато младата вдъхновителка Мила Боги попита “Какво означава да бъдеш човек?“, а когато спечелих първо място в конкурса ѝ, сама разнасях писмото си по площади и гари с надеждата, че ще стигне до теб. Пак за теб си мислех, когато писах есе за доброто през същата година - „Само ако започнеш да правиш добро, ще повярваш в него“. И понеже си ми на късмет, отново бях отличена, този път с трето място. Не отричам, че положителното мислене не ми е сила, но докато си те представях, написах творба, достатъчно оптимистична, за да влезе в сборника „9% лъчезарни сонети“.
Два пъти проверявах дали не ме четеш от Сливен и пращах свои стихотворения за участие в литературния конкурс за учители на ПХГ "Дамян Дамянов". Явно те намерих там, защото през 2019 г. бях отличена с първо място в литературната надпревара, а през 2021 г. – с второ място. През 2020 г. за кратко загубих следите ти и, докато се страхувах, че съм се лишила от присъствието ти завинаги, пратих ти отчаяно послание в стихове чрез сборника „Речник на Страданието“ на Психологичен център „СОВА“. Сигурно ме чу, защото ми отговори, че още ме четеш - и в Стралджа, та дори и в София. Точно защото те има, станах носител на първа награда в Националния литературен конкурс “Станка Пенчева“ 2020 г. и бях отличена в Националния литературен конкурс “Бианка Габровска“ 2021 г.
Не спирай да ме четеш, защото аз продължавам да ти пиша!
Твоя,
Многоликата