„Има ли я бялата лястовица, има ли я?”
Това е една от премиерите, които съм чакал с най-голямо нетърпение. Даже си мисля, че моите собствени не чаках така. Новата книга на Елка Няголова – „Писмо от/до брега” ми попадна през октомври. Всъщност ми я прати самата авторка, след няколко разменени писма за взаимни възхищения – тя от Буквите, аз от нея. Три дни ходих пиян от стиховете в нея и единственото, което си спомням от тоя период беше как си звъняхме с Камелия постоянно по ГСМ-ите да обсъждаме тоя или оня стих. Заглеждахме се по наредените черни лястовици по жиците и си мечтаехме кога ще дойде бялата лястовица на българската поезия – Елка Няголова.
Най-сетне и това се случи. Зала „Надежда” на Столична библиотека се оказа малка за всички приятели, колеги и почитатели на Елка.
Известни имена бяха насядали на пода пред сцената, защото просто нямаше повече място. Някъде в съседната зала имаше коктейл на австрийския посланик, но хората продължаваха да искат да влязат именно тук.
Премиерата започна с изпълнение на цигулка на Владимир Владигеров и продължи като една феерия на музика и слово. Между стиховете, прочетени от Елка Няголова и актрисата Виолета Донева, с музикални изпълнения поздравиха авторката много нейни приятели. проф. Лидия Ошавкова изпълни на
флейта „Песен на Орфей” /чуствам я най-близко до авторката, сподели тя/. Тенорът Калуди Калудов разплака залата с изпълнението си на „О, соле мио”. Бардът Гриша Трифонов, много притеснен да излезе на сцената след тези имена /”Но пък, кога друг път ще пея на една сцена с Калуди Калудов”/ поздрави Елка с „Лятото”. Символичният домакин на събитието, директорът на Столична библиотека Мишо Белчев, изпълни заедно със съпругата си Кристина Белчева няколко песни, които поради проблеми с техниката се оказаха все композирани от седящия на първи ред Хайгашот Агасян.
И между всичко това много и силни слова. Бяха прочетени писмата до/от Никола Радев, Любомир Левчев, Елена Атанасова, Евгений Евтушенко, Надя Попова и много други, както и стиховете на Елка Няголова, отговор към тях.
Залата се разплака на стихотворението и „SKYPE”, описващо как общуваме с децата си в чужбина.
„Ще срежем домашната баница.
Да не забравя – за халвата е време.
Ще дъвчем
бавно,
бавно,
бавно...
Но как през SKYPE прошка ще вземем?”
Вие кога за последно написахте истинско хартиено писмо до някого? И пратихте ли му го?
Това е една от събитията, които трудно се разказват- те трябва да се видят, преживят и почувстват. За финал – едно любимо стихотворение, на което получихме автограф.
МОКРО СТИХОТВОРЕНИЕ
До кости съм мокра от тази любов, Господи!
До кости съм мокра...
Тече от ръцете ми - риби от прилива морски, суша,
но не смогвам.
Тече от нозете ми, станали рибя опашка,
прокапват полите ми.
(Животът край мен е пътека - неравна и прашна.
И често политам...)
Сега съм препълнен от късна любов водосток -
бълбукам в съня си.
Прогнозата беше за този последен срок -
след него е късно!
Тече от очите ми, последвали дръзко рибаря
със коша му смешен...
(Една рибка беше на цвят почти кехлибарена,
но златна ли беше?!)
Рибарят със коша... И старото му колело...
И улици сънени...
Но кой е строшил това огледало -
локвите блестят на разсъмване.
Тече от косите ми - слънцето пуска си душа.
И капките златни са.
...Така си говоря, а ти недей да ме слушаш,
извий се обратно.
Не бива да виждаш, че мокра съм вече до кости
и искам на топло!
Така ли започва - с любов нелечима,
о, Господи, и онзи потоп?!...
- Не спря да вали.- любимият срича без рими,
семейната сага.
Наливам усмивка искряща във чашите. И две риби
на масата слагам...
Прочетена от 2132