За издаването

Когато започвах тази поредица не мислех, че положението е толкова зле,Още първият коментар ме приземи, а няколкото разговора на лични ме отрезвиха напълно. Накратко - издателите на български автори са много зле и без грантове са заминали. Те не само не разбират пазара, те изобщо не знаят за него.Защо ги е страх от премиери и други подобни събития?Защото си нямат никаква идея кого да поканят и кой ще дойде изобщо.А това е така, защото не са си развивали фен групи.Защо са нужни подобни групи?
Това е първото, което се планира. Кои автори ще издаваме, къде живеят, каква е целевата им група, къде се припокрива за общи премиери. И най-вече – какъв е графикът на премиери и турнета, така че да не се припокриват и някои от книгите да се загубят за сметка на други. Въпреки че реално книжарниците работят целогодишно, то време за премиери са само няколко месеца – някъде от началото на март до Пролетния панаир, след това от септември до средата на ноември. Юни и декември са период на разпродаване на издадените книги, не на въвеждане тепърва на нови.
Един от основните проблеми при работа с български автори е непознаването им на пазара и на механизмите на неговата работа. Това води до липса на представа къде са на пазара (най-често никъде) и какво трябва да направят, за да получат някакво място на него. Основната част от хората, които пишат, са хора, които работят на заплата, не им се е налагало да изграждат имидж, да се борят с конкуренция и всичко това, което прави един нормален човек, който се мъчи да продаде продуктите си. В техните представи това, че отделят по няколко часа на ден да пишат е работа и тази работя трябва да бъде заплатена. Много е трудно да се обясни, че книгата е продукт и то на претъпкан пазар (излизат над 100 нови книги седмично), че не е продукт от първа необходимост, че те са изправени не само срещу български автори, вече доказали се отдавна на пазара, но и срещу цялата съвременна световна литература, която достига до нас след толкова професионална работа по нея, каквато никой в България не може да предложи.
Няма успешен вариант за разпространение (и продажби) на книга, без добре разработен маркетингов план, подплатен с добър бюджет – до 10% от коричната цена на книгите и много, ама много работа на автора и екипа му! Както знаете, готвя наесен втора книга от поредицата „Пътят на книгата“, където тази тема ще е развита добре, но сега съвсем накратко. Една от най-основните грешки на авторите (за жалост и на много от издателите) е, че смятат разпространение и продажби за едно и също. Затова бизнес стратегията им се основава на: „Тя, моята книга само да влезе в книжарниците, ще се скъсат да я купуват“.  
Това проклятие е много известно в музикалната индустрия, като често след втория албум повечето групи престават да съществуват. В литературата не е чак толкова крайно, но втората книга е оня вододел, след който се разбира дали от вас ще стане писател или ще си останете обикновен графоман, независимо дали ще издадете още 20-30-60 книги. Това е особено показателно за книги, които са сборни – било стихосбирки или сборник разкази. Защо е толкова важна втората книга?
Всъщност, противно на всички представи, филолозите имат най-малко работа в едно издателство. Те се занимават със специфичната част на редактиране и коригиране на книгата. Обикновено рядко се държат подобни хора на щат, а се работи с подизпълнители. Същото е и с художниците на корици. Добрите вземат скъпо и не могат да се изхранват с продукцията на едно издателство. Основната част от тях са фрийлансери. Прехвалените „рецензенти“ са ненужни. Всеки добър шеф на издателство, след прочитане на 10 страници от една книга може да каже тя ще има ли пазарен успех или не. За поезия са нужни и 2-3 стихотворения. Какви са обаче важните длъжности, които най-често се изпускат
Премиерите са най-добрият начин да се срещнете очи в очи с читателите си.Трябва добре да прецените с каква цел организирате премиерата. Основната цел на едно такива събиране е да успеете да продадете своите книги. По-голямата част от авторите изобщо не мислят за продажби. Организират се тежки премиери с коктейли, с музиканти и накрая просто подаряват книгите. Такъв тип премиери нямат особено отношение към тази книга, затова няма да се спираме на тях. Но именно те създават онази неправилна представа за продажбата на книги и обяснението – „ама българинът не чете“. Аз лично имам няколко кашона с подарени книги по премиери, които вероятно никога няма да прочета. Получените от други хора мнения показват същото. В България на подарената книга се гледа някак небрежно – „Явно щом ми я подаряват, не става за четене“.За една успешна премиера са нужни две неща: първото е да дойдат посетители и да си купят книгата.Затова се изисква много предварителна работа и добра организация.
При диктуване на автобиография има едно неудобство и то е — многообразните теми, които се представят, когато седнете, отворите уста и се приготвите да започнете. Темите нахлуват понякога от двадесет различни посоки и тази Ниагара за известно време ви замайва, залива и задушава. Вие можете да се занимавате само с една тема в даден момент, а не знаете коя от двадесетте да изберете. Но все пак трябва да изберете; друг изход няма; и вие избирате със съзнанието, че изоставените деветнадесет са навярно завинаги изоставени и загубени, защото може да не се представят вече. Този път обаче темата ми се наложи. Това стана главно, защото тя е последната, която се яви в последния четвърт час, след това, защото е най-„гореща“, тъй като не е имала още възможност да изстине. Това са две любителски литературни произведения. От отдавнашен опит зная, че любителските произведения, представяни привидно за честно и хладнокръвно разглеждане, последвано от безпристрастна, искрена присъда, всъщност никак не се представят с такова намерение. Това, което действително се желае и очаква, е похвала и насърчение. Опитът ме е научил също, че почти при всички любителски творби похвалата и насърчението са невъзможни, ако трябва да бъдат подкрепени с искреност.
Един от най-често задаваните ми въпроси е как се определя цената на книгата? Също и кой я определя? Това има по-лесен отговор: определя - този, който дава парите за нея!    Ще се помъча да дам прост отговор с цифри.
Това е изключително сложна задача, която се учи пет години в Художествената академия. Ако нямате някакво художествено образование, то не се месете в работата на професионалистите от издателството. Оформлението на корицата е в зависимост от типа на книгата и дали е насочена към пазара. Кориците са изключително важни при продажбата на книги. Над 50% от случайните продажби в книжарниците се дължат на кориците. Поставена на лавиците в книжарницата, Вашата книга се конкурира с останалите няколко хиляди и дали ще привлече вниманието на купувача зависи само от оформлението ѝ. За жалост съвременните корици трябва да се офор­мят като плакати. Задължителна е предизвикателна картинка, ярки големи надписи, в повечето случаи изпъкнали (с преге) и/или отпечатани в допълнителен цвят/бронз.
Вие сте написали най-страхотната книга в света. Поне във Вашите очи. И в очите на майка Ви, която, откакто я чете, всяка сутрин Ви прави закуска. Цялата рода също я харесва и семейният съвет решава, че написаното трябва да се издаде, за да чуе светът за Вас. Предстои Ви първа среща с издател.
Ще се опитам да разгледам проблемите с авторското право на достъпен език, тъй като повечето автори не разбират юридическите документи. Ще се спра на три основни проблема:  - как възниква авторско право - как да докажем авторското си право - какво да направим при нарушаване на авторското право
Под „блърб“ някои разбират анотация, други резюме. Така е, но не съвсем. Този текст е вид анотация, съдържа елементи на резюме, но неговата цел е точно определена. Освен че има ясна задача, съществуват и изисквания при създаването му. Истината е, че „блърб“ е кратък рекламен текст върху  задната обложка на книгата (гърба), предназначен да представи съдържанието между кориците толкова привлекателно, оригинално и интересно, че четящият веднага да си закупи романа. Въпреки че терминът започва да се употребява по-активно последните години, този вид текст никак не е нов. Първата му поява е в Германия през далечната 1902 година.
Kолкото и да се опитвам, не бих могла да споделя точния брой на авторите, които са ми задавали въпроса „А след като напиша стихотворение, какво трябва да направя, за да бъда носител на авторско право?“ Не един, не двама... Отговорът е простичък - абсолютно нищо не е необходимо, тъй като авторското право възниква автоматично със създаването на произведението. Следователно не е нужна нито регистрация, нито удостоверение от държавен орган или пък акт от комисия. В конкретния случай то се поражда с написването на стихотворение и по този начин поставя началото на авторско правоотношение-от една страна е авторът като носител на авторското право, а от друга страна - всички останали, които са длъжни да не нарушават това право.  
За кого бие камбаната? За какво всъщност правим редовните си срещи с белия лист? За кого пишем? Да оставим на страна стандартните отговори - за тази/този който ми разби сърцето, в отговор на стихото на... Това, в повечето случаи, не е творчество, а опит за комуникация. Говорим за чистото творчество, това в което авторът не е литературния герой. Този спор има две страни. Ще представя поотделно и двете. Аз лично за себе си нямам конкретен отговор. Както се казва - Истината е някъде там!
За какво пишем е ясно - гори ни отвътре, нощем се въртим на възглавницата, ставаме, палим лампата и на първото попаднало ни листче пишем поредния си шедьовър. Сутринта на трезва главо го четем, късаме, мачкаме и почваме наново. Всъщност така правят май авторите, които гледат сериозно на нещата. За жалост има доста хора, които сутрин вместо да се напъват в тоалетната се напъват над листа и в резултат се ражда порой от произведения, които не знам в която категория да сложа - прекалено къси са за проза, прекалено неритмични за поезия. Самоналожилото се название „вертикална проза" е по-скоро обида за литературата, отколкото пояснение.
Днес колонката е като колективен отговор на множество въпроси - "И като напиша книга, колко процента ще ми дадат? Щото то под 50%, как ще направя милионите?"
Но колелото се завъртяло, комунистите станали капиталисти, а отношението към Творците се променило много. Почнали да им говорят мръсни думи като - „качество на писане", „продаваемост", „маркетинг", ПР и прочие , и прочие дето биха накарали всеки мастит автор да се изчерви. Издателите-изденици, почнали да настояват за срещи с читатели, ама не от ония предишните, дето салона се скъсвал да ръкопляска преди да са прочели първото стихотворение, а едни такива дето трябвало да говориш за творбите си, да ги рекламираш и да караш хората да купуват... Тази приказка си разказват писателите всяка вечер в разни кафенета и накрая завършват с „ей колко хубаво ни беше при Тошо!"
Има две, невероятно вредни сентенции, които обаче се приемат за чиста монета от много автори. Едната е, че авторът не трябва сам да търси и да се предлага, а да чака скромно да го открият. „Да се рекламира сам авторът е неправилно, а даже вредно" - твърдят яростно „известни литературни критици- блогери". Другата е, че „добрата книга сама си намирала читателя". Ние трябва само скромно да стоим и чакаме. Има и трета - че продаваемостта на книгата има нещо общо с таланта. С общуването с читателите, с предразполагането им, със социалната активност и прочие, и прочие - ДА! Но талантът е само необходимо условия, не е достатъчно Наскоро една авторка получи нервен срив от сблъсъка с тая реалност. Аз като издател получих не по-малък, но това е тема за друга колонка.
Смятам в няколко статии да ви разкажа за премълчаните истини в българското книгоиздаване и книгоразпространение, които ще ви помогнат по-точно да оцените обстановката и да вземете адекватни решения, а не да живеете с идилични представи от времето, когато книгите се продаваха под рафтовете
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Азбука на Любовта
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси