Бях любознателен, амбициозен и работлив. Защото си мислех, че такъв трябваше да бъде. А и бях воден от Бога, желанието на родителите ми и очакванията на децата ми натам. Така улавях невидимите знаци на съдбата. Обичах умните жени, хубавия алкохол, почтените приятели и дългите, откровени разговори. Защото така исках и бях убеден, че ги заслужавам. Нищо от това не остана. Годините, здравето и горчивия опит ги изтриха от живота ми. И постепенно от спомените ми. Така трябвало, така станало. Остана ми четенето, музиката и картините, както и удоволствието да мисля безкористно и безкрайно. Както и надеждата, че не всичко е било напразно.
Не съществува човек на Земята, който да не се стреми да подобри начина си на живота, но същевременно в дадени периоди угодно пропуска факта, че промяната започва от самите нас.
Мислите подпомагат изграждането на характера, а характерът се изразява във външните обстоятелства. Всеки един от нас, който е практикувал дори и за кратко самонаблюдение, дисциплина или самоконтрол съзнава, че обстоятелствата произтичат от нашата отговорност за действията и мислите ни, защото всяка промяна настъпила в живота ни е правопропорционална на душевното ни състояние.Обстоятелствата са начинът, по който душата получава съкровени копнежи и мечти, или потъва в неосъзнати подсъзнателни страхове.
От настоящата книга може да научите няколко неща:
– не защитата на демократичните ценности, а постигането на Нов световен ред е в основата на американската политика от самото основаване на държавата. Неслучайно мантрата "нов световен ред" е изписана на банкнотата от един долар;
– американската история и прогрес се основават на робовладелството и сегрегацията, отречени в целия цивилизован свят още с падането на Римската империя;
– САЩ е страната, която води най-безскрупулната и милитаристична политика в световната история, което се подкрепя от списъка в края на книгата с упоменатите 120 случая за последните 130 години, в които Съединените щати нападат директно суверенни и независими държави;
– американската икономика не е и не може да бъде нито пазарна, нито капиталистическа, тъй като големите банки и финансови корпорации се защитават директно от правителството за сметка на данъкоплатците;
– при бетонирана двупартийна система, каквато е американската, не може изобщо да се говори за реална и действаща демокрация.
Васил Димитров е роден на 8.X.1906 година в село Арда, област Смолян. Ранното си детство прекарва в родното си село. Малък напуска красивото родопско селце, в което са скътани най-хубавите му спомени, за да изкара хляба си, защото Арда не стига за всички.
Пристига в Стара Загора, където работи, каквото му предложат. През 1919 година записва първи прогимназиален клас, като едновременно работи в бюфета на гарата. По това време прочита “Майка” на Максим Горки, която силно го впечатлява. По-късно се запознава с произведенията на Чернишевски и Белински. Едва 14-годишен, той вече осъзнава значението на класовите борби, осъжда несправедливия капиталистически строй, съзнава, че сам той е онеправдан. След втори прогимназиален клас Васил се премества при брат си в Първомай. В неговата среда има вече организирани комсомолци, които са свидетели на кървавата септемврийска драма. През 1924 година Васил Димитров получава отличната си диплома от прогимназията, но вместо ученик в гимназията става тютюноработник. Първите му литературни опити датират от това време.
Книгата „Пътят към майчиния дом“ изобразява наболелите проблеми на българското общество и дилемата, пред която младите хора са изправени - дали да останат в България за ниско заплащане или да заминат в чужбина, като така жертват любовта към близките си и познати тук. Книгата ще разчупи закоравялото мислене на българите и ще възвърне любовта им към Родината!
Алманаси „Нова българска литература“ са инициатива на Фондация „Буквите“ за представяне на съвременните български автори пред читателската аудитория.
За втора година издаваме Алманах „Нова българска литература Романтика“, в който са включени произведения на любовна тема.
54 автори на 356 страници.
В Алманаха са включени и най-добрите произведения от Национална литературна награда „Бианка Габровска“ 2020
Мечтали ли сте си някога да полетите в космоса? Да работите в НАСА? Може би ви се струва прекалено трудно и неизпълнимо – или трябва да станете летец-изпитател, или да сте най-добрите в областта на физиката и математиката.
А какво ще кажете да работите в областта на космонавтиката от комфорта на вашия дом? Не е невъзможно! Благодарение на бурното развитие на интернет, мобилните телефони и преносимите компютри, днес всеки може да се превърне във „виртуален астронавт“ и сам допринесе за космическото развитие на човечеството. Нужно е само да го желаете и да сте готови да развивате вашите най-добри таланти и умения.
„Аз, виртуалният астронавт“ е забележителна книга, написана от един от най-добрите популяризатори на наука в България – Светослав Александров. Професионален учен и доктор в областта на биологичните дисциплини, авторът е и дългогодишен собственик на един от най-известните научно-популярни сайтове в България: КОСМОС БГ
Веселин Симеонов Ханчев (4 април 1919, Стара Загора — 3 ноември 1966, София)Учи в родния си град и право в Софийския университет (1941). Участва във Втората световна война (1944–45), литературен уредник (1938–43) във в. „Литературен клас“, началник на отдел за литература и изкуство в Радио София (1945), драматург в Народната опера (1949–51) и в Сатиричния театър в София. Съветник по културните въпроси в посолството на България във Варшава (1962–64) и Париж (1964–66). Член на БКП от 1944 г. Лауреат на Димитровска награда за 1960 г. и 1962 г.За пръв път печата през 1934. Сътрудничи на вестниците „Час“, „Литературен глас“, след 1944 — на всички периодични литературни издания. В първата му стихосбирка „Испания на кръст“, посветена на Испанската гражданска война (1936–39), преобладава пацифистичният протест. Етап в творческото развитие на Ханчев е стихосбирката „Стихове в паласките“ — лиричен дневник на героизма и мъжеството на българския войник във Втората световна война. Гражданските и интимните вълнения на поета винаги са в единство и хармония. Ханчев е автор на пиеси — „Злато“, „Отровен гълъб“, „Двамата и смъртта“, и на нереализирания филмов сценарий „Крали Марко“. Превежда „Героична комедия“ от Е. Ростан (1961), творби от френски (Жак Превер) и руски поети. Негови стихотворения са преведени на немски, полски, румънски, руски, украински, унгарски, френски, чешки, японски и други езици.
І. Критерии за допустимост на кандидатите:
1. Конкурсът е насочен към автори на съвременна българска литература.2. Всеки кандидатстващ автор трябва да има поне един роман, публикуван в България на хартиен носител от официално регистрирано българско издателство.3. Романът, с откъс от който се кандидатства, трябва да е публикуван на български език.4. Автор, кандидатствал в предишно издание на конкурса, но неодобрен за публикация на английски език, може да кандидатства, но с откъс от различен роман.5. Всеки автор може да кандидатства само с една творба на конкурс.► Селекцията се осъществява от международно жури.
Тази книга навремето ми струваше един невзет изпит, защото по време на сесията четох Фицджералд, а не каквото трябваше. Успях да я прехвърля (за пореден път) на таблета, докато пътувах из страната.
Това не е роман, който може да бъде разбран от жени. Затова, когато жена му прави рецензия, винаги се забива за силата на парите и прочие. Истината е друга. Това е роман за един жертвал се мъж. Мъж, направил всичко, за да подкрепи любимата си жена, да ѝ помогне да изгази коварните пясъци в живота си.
И да, финалът е предвидим. Когато тя позакрепва,той вече не и е нужен. Още по-лошо - той ѝ напомня за онова болно минало, което тя би искала да забрави и като за начало смята да забрави него.
Няма лошо душата ти да е отворена книга, която всеки може да прочете. Напоследък забелязвам как хората издигат предпазни стени пред себе си, белким скрият същността си. Зазидват чувствата си, заключват поривите си, а всъщност да си открит е най-висшата проява в човешкото общуване. Малцина знаят, обаче, как да владеят подобна сила.
До преди няколко месеца съвсем наивно и по детски вярвах, че всеки човек крие в себе си, макар и много надълбоко, лъч светлина, искрица доброта и мъничко човечност. Това мое предусещане ме водеше напред. Караше ме да тръгвам към всеки с чисти помисли и отворени обятия. Обикновено действията на даден човек към друг се определят от неговото собствено светоусещане. Наивността също идва от там. Ако ти си живял според изградени принципи и ценности, ако душата и мислите ти са чисти, ако постъпките ти са праведни, как би очаквал, че изобщо има нещо по-различно от това, с което си свикнал?
А то имало. Има. И сблъсъкът с него е пагубен, разочароващ, носещ белезите на безброй огорчения в иначе светлата ми душа.
Човекът е роден гол в пещерата. Милиони години са му били необходими, за да се научи да оцелява. В този период от беззащитно създание, благодарение на това, че е развивал уменията и интелекта си по-бързо от останалите животни е изобретил средства за самозащита, оръжия и техника на ловуване. Това е първата професия-ловец, независимо от претенциите на други "най-древни" професии. Човекът е убивал, за да се защити и оцелее, както и да изхранва семейството си. Бъдете горди, че сте хора, потомци на добри ловци, защото вашият ген се е запазил през векове те, защото вашите предци са били от добрите ловци. Другите са измрели. Сега човек е на върха на хранителната верига. Това му дава власт над всички живи твари, но и отговорност да се грижи за тях, за да ги има. Ловът и ловците са точно тези хора, които се грижат за дивата природа.Те не са убийци-консуматори, а ползватели на нещо, което всички искаме да съхраним, но само ловците знаят как и го правят ежедневно. Колко от "зелените" в студ и пек носят храна на дивите животни, правят солища, калища и регулират популациите, така че да има баланс между видов ете? Ловците го правят непрекъснато и то с любов и без да получават заплата. Просто така, както земеделците засяват, за да приберат посевите. Ловците не искат да избият животните, защото ловът ще спре.Те искат да ги ползват и да ги има за бъдещите поколения.
Роберт Атанасов, главен редактор на списание "Български ловецъ".
Нещо забравено и почти заличено…
Земя плодородна, богата, раждаща всичко… Едно село… Някога китно, красиво и голямо в детските очи… Имаше живот в него, имаше!... Огънят в печките топлеше душата. Пъстри носии радваха очите. Песни стигаха небето. Народни танци се виеха на мегдана. Агнета блееха в ливадите. Аромат на билки и цветя се носеше из въздуха. Жито се лееше в хамбарите. Детска глъчка пълнеше сърцата.
Сега ли?... Нещо забравено и почти заличено от лицето на земята витае наоколо… Там земята пустее... Пресъхва реката. Дворове буренясват. Къщите са полуразрушени или изпепелени. Петли не кукуригат вече. Птици не пеят. Само тук-там, един-два пъти в седмицата, по прашните улици кретат баби и дядовци. Тръгнали са към селската чешма, да се огледат във водата ѝ, да се преброят и проклинат съдбата си. Дори камбана няма, за да им покаже пътя към последния им дом. Жалка картинка!... Само спомените все още се блъскат някъде и напомнят какво ли не.
Дали ще има някой да ги съхрани и разкаже какво е било… Едва ли!... А може би стари вещици и забравени орисници ще върнат надеждите по тия места… Кой знае?... Вярващите отдавна не постят, а останалите – на чужди богове се кланят…
"Обичай ме навеки" е творческият дебют на Виктория Милчева. Тя получава голямата награда от европейската асоциация за поезия "Еuro Poesie" - Париж за стихотворениятата си "С целувка нежна глътка вино да отпием" през 2018 и с „ Остани до мен“ през 2015г..
"Седя и мечтая за деня, когато ще сме двама.
Сърцето ми зове те, любими, без драма.
Искам телата с постеля топла да обвием,
с целувка нежна глътка вино да отпием."
Из "С целувка нежна глътка вино да отпием"
Иван Пейчев е роден на 16 декември 1916 г. в Шумен. Учи в Шуменската гимназия. Заради активно участие в ученически стачен комитет и РМС е изключен от гимназията без право да продължи образованието си (1933).От 1939 до 1948 г. публикува епизодично произведения и сътрудничи на в. „Отечествен фронт“, „Работническо дело“ и в. „Стършел“. От лятото до 9 септември 1942 г. пише първата си пиеса „Трите прилепа“. През периода 1949 – 1955 г. работи като кадровик в Димитровград и библиотекар в Калофер. През периода от лятото на 1955 до есента на 1964 г. завършва пиесата „Всяка есенна вечер“, която е превеждана, издавана и поставяна в чужбина. През 1958 г. дебютира като драматург с пиесата си „Ковачи на мълнии“. През пролетта на 1959 г. написва пиесата „Денят след най-кратката нощ“.От 1966 г. работи като драматург в Сатиричния театър в София.Удостоен със звание Заслужил деятел на културата (1967). Отличен с Димитровска награда за пиесата „Всяка есенна вечер“ (1974).Умира след продължително боледуване на 9 юли 1976 г. в София.
Тази книга е моята почти сбъдната веранда, обърнала очи към света на гората. С тежки, бели пердета от лен и десетки пъстроцветни фенери. Запалени привечер, отвъд шепота на ветровете и воя на чакалите, а фенерите светят, увиснали по парапетите, белите им свещи горят до утрото и всяка заран посрещат новите горски светове! Там едно момиче седи върху пъстри възглавнички, изтъкани отдавна от сръчни ръце... Момичето пали фенерите световно дълго, защото са много и щрака в силуетите им с десетте си пръста, на стара пишеща машина, платена някога с първата й заплата. Къщата на белите звезди! Където имах всичко, освен безлунни нощи с разстелено, пред верандата море – вълнуващо до синьо, с отблясъци на златни водорасли... С хиляди искрящи фенери, които са запалени от момичето, за да светят на лодкарите...
Очаквайте премиера на книгата на 20.11.2019, "Морско казино" - Бургас
Борис Христов - роден на 14.08.1945 г.
Автор е на книгите със стихове „Вечерен тромпет“ (1977, 79) и „Честен кръст“ (1982), на романа „Бащата на яйцето“ (1987) и на повестите „Сляпото куче“, „Долината на обувките“ и „Смъртни петна“ (1990); на книгите с тристишия „Думи и графити“ (1987), „Думи върху други думи“ (1994), „Черни букви върху черен лист“ (1997); на митографиите „Каменна книга“ (2006), „Книга на мълчанието“ (2008), „Книга от заглавия“ (2008), на „Спомени за хора, камъни и риби“ и „Стълп от прах. Избрано“ (2015).[1]
Съставител е на антологиите „Българска лирика“, „Българска народна лирика“ (1994), „Български разкази“, „Народни устни писмена“ (1995), „От изгрев солнце до заник“ (1997) и на смятания за мистификация през XIX век епос на българо-мохамеданите от Западните Родопи, „Веда Словена“ (1997).
Негови творби се изучават в часовете по литература на 12. клас в българските училища.
Мечтали ли сте си някога да полетите в космоса? Да работите в НАСА? Може би ви се струва прекалено трудно и неизпълнимо – или трябва да станете летец-изпитател, или да сте най-добрите в областта на физиката и математиката.
А какво ще кажете да работите в областта на космонавтиката от комфорта на вашия дом? Не е невъзможно! Благодарение на бурното развитие на интернет, мобилните телефони и преносимите компютри, днес всеки може да се превърне във „виртуален астронавт“ и сам допринесе за космическото развитие на човечеството. Нужно е само да го желаете и да сте готови да развивате вашите най-добри таланти и умения.
„Аз, виртуалният астронавт“ е забележителна книга, написана от един от най-добрите популяризатори на наука в България – Светослав Александров. Професионален учен и доктор в областта на биологичните дисциплини, авторът е и дългогодишен собственик на един от най-известните научно-популярни сайтове в България: КОСМОС БГ
Две книги излизат на бял свят тази пролет, благодарение на Конкурс за издаване на поезия, обявен от „Български издател“ и ,,Буквите“ – „A Capella“ на Елица Кръстева и „Дори да няма врата“ на Петя Цонева. И двете изненадват със стила, поетичните умения и вдъхновението на авторите. Талантът им е реална заявка за свое място в живота на родната литература.
Името ми е Васил Юриев Даскалов. С една такава фамилия нямаше как да не обикна френския език и да не завърша филология. Чрез книгите си аз преподавам онова трогателното и чисто човешкото, разработвам комплексни образи, в които може да се разпознаете. Хващам ежедневния сюжет, за да го облека в художественост. И също както се прибавят подправки, аз прибавям своите идеи, които се разтварят и овкусяват историята… Колебание, любов, тревога или отчаяние.
В „Предизвестие за Ловеч“ вкарах умерена художественост, която надгражда събитията и илюстрира преживяванията на героя с горчивината и надеждата, с усещането за непокорство и обреченост. Тези психологически анализи добавят стойност, морална, етична, те са онова, което няма да откриете в документалните книги.